— „Нека всички, които искат да отнемат живота ни, потънат в срам и объркване; нека всички, които ни желаят зло, бъдат върнати назад и предадени на присмех. Нека ония, които ни казват «Добре! Добре!», да се смутят от срама си. Тук лежи мъртвият, прах от земята…“
— Ужасно съжалявам, директоре! — внезапно извика Джордан с изтънял до скъсване глас. — Ужасно съжалявам, това е толкова несправедливо, сър, не е честно да сте мъртъв, не е… — Забели очи и се строполи върху пресния гроб, а мъглата побърза да го покрие с мъртвешки белите си пръсти.
Клей го вдигна и потърси пулса му. Беше силен и равномерен.
— Само е припаднал. Какво беше това, Том? Очилатият мъж изглеждаше смутен.
— Доста свободна адаптация на Псалм четирийсети. Хайде да го внесем вътре…
— Не — възрази художникът. — Ако не е твърде дълго, довърши.
— Да, моля те — включи се и Алис. — Довърши. Много е хубаво. Като мехлем върху рана.
Том се обърна и отново застана с лице към гроба:
— „Тук лежи мъртвият, прах от земята, тук са и живите, бедни и гладни; О, Господи Боже, не ни забравяй! Ти си наша надежда и единствен спасител; Упование наше и наш Избавител! По-скоро ела, Боже мой, и спаси ни!“ Амин.
— Амин — казаха в един глас Клей и Алис.
— Да внесем момчето вътре — рече Том. — Тук е ужасно студено.
— Да не си научил всичко това от паството на Първата евангелистка църква на Христос Избавителя? — попита художникът.
— О, да — отвърна очилатият мъж. — Знам доста псалми наизуст. Там се научих също така да прося по уличните ъгли и да разпространявам брошурата „Милион години в ада и нито глътка вода за пиене.“ Да сложим момчето да си легне. Бас ловя, че ще спи поне до четири следобед, и като се събуди, ще се чувства доста по-добре.
— Ами ако мъжът с разкъсаната буза се върне и открие, че още сме тук, след като ни заповяда да се махнем? — попита Алис.
Клей си каза, че въпросът е уместен, но нямаше смисъл да умуват над него. Разръфаният или щеше да им отпусне още един ден, или нямаше да го стори. А след като положи Джордан в леглото му, художникът откри, че е прекалено уморен, за да се тревожи какво ще се случи.
2
Около четири сутринта Алис пожела лека нощ на Клей и Том и отиде да си легне. Двамата мъже останаха в кухнята, отпиваха от топлия чай на директора и почти не говореха. Нямаше какво да си кажат. Малко преди разсъмване откъм североизток се дочу поредният призрачен стон. Потрепери досущ като писък в стар филм на ужасите, и тъкмо започна да утихва, в отговор от Гейтън прозвуча доста по-силен вой — там Разръфаният бе отвел новия си, по-многочислен рояк.
Клей и Том излязоха на верандата, събаряйки едната купчина разтопени касетофони, за да се доберат до стъпалата. Не забелязаха нищо — целият свят беше бял. Постояха известно време навън и се върнаха в кухнята.
Нито предсмъртният вопъл, нито отговорът от Гейтън бяха събудили Алис и Джордан, което беше добре. Пътният им атлас — вече доста намачкан, лежеше върху кухненския плот. Том го взе, разгърна го и след няколко секунди каза:
— Това трябва да е дошло от Хуксет или Сънкук. Големички градчета, разположени на североизток от тук — големички за Ню Хампшир, де. Питам се колко ли бежанци са затрили? И как ли са го направили?
Клей само вдигна рамене.
— Надявам се, че са били доста — рече Том с жестока усмивка. — Надявам се, че са били поне хиляда, и че са ги опържили ба-а-авно. Сещам се за една верига ресторанти, които рекламираха „препечени пиленца“. Утре вечер ли тръгваме?
— Ако Разръфаният ни остави живи днес, защо не? Как мислиш?
— Май нямаме избор — отвърна очилатият мъж, — но ще ти кажа нещо, Клей. Чувствам се като крава, която е била закарана до металния улей, водещ към кланицата. Все едно надушвам кръвта на моите мууу-братчета.
Художникът чувстваше същото, но отново си зададе въпроса: „Ако искаха да ни погубят, защо не го сториха досега? Можеха да го направят още вчера следобед, вместо да оставят на верандата ни шибаните си бумтялници и маратонката на Алис.“ Том се прозина:
— Взе да ми се доспива. Ще ми отпуснеш ли няколко часа?
— Нямаш проблеми — рече художникът. Изобщо не му се спеше — тялото му бе изтощено, ала мозъкът му трескаво работеше. Тъкмо когато се поуспокоеше, в съзнанието му възкръсваше онзи кошмарен звук, съпровождащ изваждането на химикалката — отвратителното стържене на метал в кост.
— Ако решат да ни убият днес, искам да умра, както аз искам — рече Том. — Видях как постъпват и не ми хареса.
Клей си каза, че ако колективното съзнание, което Разръфаният представляваше, наистина бе накарало директора Ардай да забие химикалка в окото си, то за четиримата оцелели обитатели на резиденцията самоубийството вече едва ли беше въпрос на избор. Това обаче не беше най-хубавата мисъл, с която да пожелае лека нощ на Том, ето защо кимна: