— Ще взема всички оръжия. Онзи четирийсет и пет калибров револвер още е в теб, нали?
— Специалният патлак на Бет Никърсън. Естествено.
— Тогава лека нощ. И ако ги видиш да идват — или ги почувстваш, извикай — рече очилатият, след което колебливо добави: — Всъщност…, ако имаш време. Ако те оставят да го сториш.
Художникът гледаше как Том излиза от кухнята и си мислеше колко много харесва този нисичък мъж с очила със златни рамки и половин мустак. Колко много искаше да го опознае по-добре… и как шансовете за това бяха минимални. А Джони и Шарън? Съпругата и синът му никога досега не бяха изглеждали толкова недости-жими.
3
В осем часа сутринта Клей седеше на пейката в края на Градината на победата на директора и си мислеше, че ако не беше толкова уморен, щеше да надигне грохналия си задник и да отбележи по някакъв начин гроба на стареца. Нямаше да отнеме много време, пък и човекът го заслужаваше — дори само защото се бе погрижил за последния си ученик. Работата беше там, че той дори не знаеше дали ще може да стане, да се замъкне в къщата и да събуди Том, за да го накара да застане на стража.
Скоро щеше да настъпи хладен и красив есенен ден — идеален за бране на ябълки, приготвяне на сайдер и игри с топка в задния двор. Мъглата още беше гъста, но лъчите на утринното слънце я пронизваха с лекота, превръщайки я в искряща феерия, във въздуха танцуваха стотици миниатюрни дъги.
Изведнъж сред ослепителната белота се мярна нещо червено. В продължение на няколко секунди суичърът на Разръфания сякаш се рееше във въздуха, сякаш бе дреха, носена от вятъра, след което тъмнокафявото лице и ръцете на собственика му се материализираха от нищото, докато той бавно се приближаваше към Клей. Тази сутрин бе нахлупил качулката си и тя обрамчваше усмихнатото обезобразено лице и неживите очи. Широкото интелигентно чело, прорязано от белег. Мръсните, провиснали дънки със съдрани джобове. Надписът „ХАРВАРД“ върху тесните гърди.
Револверът на Бет Никърсън беше в страничния кобур на колана му, но художникът дори не се пресегна към него. Разръфаният спря на около три метра от него. Той — то — стоеше точно върху гроба на директора и според Клей не беше случайно.
— Какво искаш? — попита и веднага отговори, сякаш онзи използваше гласа му: — Имам. Нещо. Да ви кажа.
Седеше на пейката онемял от изумление и се взираше в кошмарния си гост. Бе очаквал или телепатия, или нищо. Разръфаният се усмихна — доколкото можеше да се усмихва с тази разкъсана долна устна — и разпери ръце, сякаш искаше да каже: „Сори, пич, ама кво да се прави.“
— Тогава говори — рече Клей и се опита психически да се подготви за повторното похищение на гласа си, ала откри, че не беше нещо, за което можеш да се подготвиш.
— Тръгнете. Довечера. — Той напрегна цялата си воля, за да се отърси от внушението, и процеди през зъби:
— Млъквай! Спри!
Разръфаният зачака — истинско въплъщение на търпението.
— Мисля, че ако се постарая, няма да те допусна в съзнанието си — каза Клей. — Не съм сигурен, но мисля, че мога. Обезобразеното същество само го изгледа, а изражението му сякаш казваше: „Свърши ли?“
— Давай — измърмори художникът и веднага добави: — Можех да доведа. Още. Обаче дойдох. Сам.
Запита се как ли щеше да се чувства, ако към волята на Разръфания се прибавеше и тази на целия рояк, и внезапно осъзна положението, в което се намираше сега.
— Тръгнете. Довечера. На север. — Художникът зачака и когато се увери, че обезобразеният му посетител е приключил с нарежданията, попита: — Къде? Защо?
Този път нямаше думи; пред очите му внезапно изникна образ, който беше толкова ясен, че Клей не знаеше дали е в съзнанието му, или Разръфаният някак си го бе изписал върху ослепително бялата завеса на мъглата. Представляваше надпис, който му беше познат — вече го беше виждал, надраскан с розов тебешир по средата на улица „Колежанска“:
— Не разбирам — промърмори.
Ала зловещият му гост вече се отдалечаваше. Клей зърна за миг червения му суичър, който отново се рееше във въздуха, след което се изгуби в мъглата. Единствената утеха беше, че и бездруго възнамеряваха да поемат на север, пък и бяха получили още един ден бонус. Това означаваше, че отпада необходимостта да стоят на пост. Реши да си легне, без да събужда другите. Всички имаха нужда от почивка.