4
Джордан се събуди поуспокоен. От предишната му превъзбуденост не бе останала и следа и той се бореше с един твърд като камък кравай, докато Клей разказваше за срещата си с Разръфания. Когато приключи, момчето взе пътния атлас, консултира се с индекса на задната корица и отвори на страницата със Западен Мейн.
— Ето — посочи някакъв град над Фрайбърг. — Това на изток е Кашуок, а това на запад — Малък Кашуок. Малкият Кашуок е почти на границата с Ню Хампшир. Знаех си, че съм го чувал някъде. Заради езерото е — добави и почука с показалец по картата. — Голямо е почти колкото Себаго.
Алис се приведе напред, за да прочете названието на езерото.
— Каш… Кашуокамак.
— Намира се в дива местност, наречена ТР-90 — продължи хлапето и посочи с пръст местоположението му. — След като вече знаем това, „КАШУОК = БЕЗ — ПОК“ май престава да бъде загадка, нали?
— Нещо като мъртва зона — отбеляза Том. — Без мобилни клетки, без електромагнитни вълни и без покритие за шибаните джиесеми.
Джордан невесело се усмихна:
— Е, може да има доста къщи със сателитни антени, но за другото си прав.
— Не разбирам — намръщи се Алис. — Защо ще ни изпращат в зона без покритие, където всеки нормален човек ще се чувства добре?
— Може би преди това трябва да се запиташ защо ни оставиха живи — вметна Том.
— Навярно искат да ни превърнат в живи самонасочващи се ракети и да ни използват да бомбардираме мястото — предположи Джордан. — Така ще се отърват и от нас, и от другите. С един куршум два заека.
Всички се замислиха над този вариант.
— Е, тъй или иначе скоро ще разберем — рече Алис. — Аз обаче няма да бомбардирам никого.
Момчето я изгледа мрачно:
— Видя какво направиха с директора. Мислиш ли, че ако се стигне дотам, ще имаш избор?
5
Пред къщите от двете страни на „Колежанска“ имаше доста обувки, но вратите на кокетните къщички зееха отворени или направо бяха изкъртени от пантите. Част от труповете, осеяли ливадите, бяха на телефонни откачалки, ала повечето мъртъвци бяха нещастните бежанци, които се бяха озовали на неподходящото място в неподходящото време. Разпознаваха се по това, че нямаха обувки, но не беше необходимо човек да гледа дали са боси, или не; повечето жертви на отмъщението бяха разкъсани на парчета.
Зад училището, там, където улица „Колежанска“ отново се превръщаше в Шосе № 102, следите от клането продължаваха близо километър. Алис вървеше със затворени очи, за да не гледа обезобразените мъртъвци от двете страни на пътя; Том я водеше, сякаш бе сляпа. Клей предложи същото на Джордан, но хлапето само поклати глава и закрачи по осевата линия — кльощаво момче с раница на гърба си и с прекалено дълга коса, което вървеше с наведена глава, за да не вижда труповете.
— Стотици са — каза Том по едно време. Беше осем вечерта и вече се бе смрачило, ала въпреки това продължаваха да виждат повече, отколкото им се искаше. До стълба на един стоп на ъгъла на „Колежанска“ и „Спофорд“ лежеше момиченце с червени панталони и бяла моряшка блузка. Изглеждаше на не повече от девет и беше босо. Двайсет метра по-надолу се виждаше отворената врата на къщата, откъдето навярно го бяха извлекли, докато е пищяло за пощада. — Стотици.
— Може и да не са толкова много — изтъкна Клей. — Някои от нашите бяха въоръжени. Застреляли са доста копелета и със сигурност са наръгали мнозина. Дори видях един, на който му стърчеше стрела от…
— Ние сме виновни за кръвопролитието — прекъсна го Том. — Според теб уместно ли е да ги наричаш „нашите“!
Въпросът му получи отговор четири часа по-късно, докато се подкрепяха със студения си обяд на крайпътната зона за пикник. Вече бяха поели по Шосе № 156 и според надписа на крайпътната табела това беше „Панорамната отбивка, предлагаща прекрасен изглед към историческия Кремъчен хълм на запад“. Клей си каза, че гледката сигурно е страхотна, ако обядваш по пладне, не в полунощ, когато газените фенери на масата служат единствено да виждаш какво слагаш в устата си.
Тъкмо бяха стигнали до десерта — твърди като камък ореховки, когато към тях се приближи групичка от пет-шест човека, всичките възрастни. Бутаха пазарски колички и бяха добре въоръжени — първите живи Изгнаници, които виждаха след напускането на колежа.
— Хей! — помаха им Том. — Има още една маса за пикник, ако искате да поседнете.
Бежанците ги изгледаха и по-възрастната от двете жени в групата, старица с пухкави бели къдрици, които блестяха под звездната светлина, понечи да им махне в отговор, ала ръката й внезапно застина във въздуха.
— Това са ония — подхвърли един от мъжете и Клей почувства омразата и страха в гласа му. — Това е Гейтънската сбирщина.