Внезапно вдигна очи. Някой вървеше по улицата. Огледа се и на светлината на фенера съгледа едно бледо и лъчезарно момчешко лице.
Гаврош беше дошъл на улица Ом Арме.
— Какво искаш, момченце?
— Баба ви е момченце! — отвърна Гаврош.
Жан Валжан извади от джоба си една петфранкова монета, но в този миг Гаврош беше съгледал фенера.
— Я гледай, при вас още свети! Не спазвате правилата, приятели! Това е безредие. Чакай да го счупим!
И той замери с камък фенера. Стъклото се разби с такъв трясък, че буржоата, сгушени зад спуснатите завеси в отсрещната къща, извикаха:
— Настава деветдесет и трета година!
Фенерът се заклати и угасна. Улицата потъна в мрак.
Жан Валжан пъхна в ръката на детето монетата, но Гаврош му каза:
— Гражданино, предпочитам да си троша фенерите. Не се подкупвам.
— Вземи тия пари за майка си. Имаш ли майка?
Тези думи развълнуваха Гаврош.
— Нали не ми ги давате, за да не чупя фенери?
— Чупи каквото искаш.
— Вие сте славен човек.
Гаврош пъхна монетата в джоба си и вече по-доверчиво към непознатия, попита:
— На тази ли улица живеете? Можете ли да ми покажете № 7?
— Защо ти е притрябвало точно №7?
Детето замълча.
Жан Валжан бе осенен в тревогата си от внезапна прозорливост.
— Да не би да ми носиш писмото, което очаквам?
— На вас ли? Та вие не сте жена!
— Нали писмото е за госпожица Козет?
— Май че такова чудато име беше.
— Точно така, аз трябва да й го предам. Дай ми го.
— В такъв случай навярно знаете, че са ме изпратили от барикадата.
— Естествено. На „Сен-Мери“ ли трябва да се занесе отговорът?
— Там ще се натъкнете на такова чудо, че умът ще ви зайде. Това писмо е изпратено от барикадата на улица Шанврьори. Сбогом, гражданино!
След тия думи Гаврош направо хвръкна към мястото, откъдето беше излетял като птиче. Само след миг необикновеното дете се шмугна между тъмните къщи и изчезна като дим. Шумното сгромолясване на някой фенер бележеше пъти му.
ГЛАВА XLIII
ДОКАТО ТУСЕН И КОЗЕТ СПЯТ
Жан Валжан се прибра в къщи с писмото на Мариус. При силни вълнения човек не чете, а просто се нахвърля върху листа, спуска се към края, скача на началото, разбира само най-главното. Жан Валжан видя само тези думи в писмото на Мариус до Козет:
Умирам. Обичам те.
Вперил поглед в тези думи Жан Валжан беше обзет от лудо тържество. Пред очите му се разкриваше чудна възможност: смъртта на ненавистното същество. Човекът, който пречеше на щастието му, изчезваше от пътя му и то по своя воля. Без Жан Валжан да е сторил абсолютно нищо.
„Трябва просто да оставя нещата да се развиват сами. Този мъж няма да убегне от смъртта, щом е отишъл там. Дори ако още не е мъртъв, безспорно ще умре. Какво щастие!“
След като премисли всичко това, Жан Валжан помръкна.
После слезе и събуди портиера. Около един час след това той излезе в пълна униформа на национален гвардеец. Носеше на рамо заредена пушка и патрондаш с патрони.
Отправи се към халите.
ГЛАВА XLIV
ГАВРОШ СЕ ПPECTAPABA
Междувременно Гаврош изживя едно приключение.
След като обстреля поредния фенер, той реши да изпее всички песни, които знаеше. Докато пееше, той жестикулираше, а лицето му беше неизчерпаема съкровищница от гримаси. За съжаление понеже беше сам, никой не го видя. Така пропадат много шедьоври на изкуството. Внезапно той се спря и заяви:
— Край на романса!
Котешките му очи бяха съзрели ръчна количка със сгушен в нея въглищар. С житейската си опитност хлапакът разбра, че има пред себе си пияница.
Момчето реши в себе си: „Вземаш количката за републиката, а пияницата оставяш на монархията!“ Беше му хрумнало, че количката отлично ще подхожда на барикадата.
Той изтегли собственика за краката и го плъзна върху паважа. Количката беше свободна. Той извади от джоба си къс хартия и малък червен молив, написа с едри букви: „Френската република. Количката получена.“ Подписа се отдолу: „Гаврош“ и пъхна бележката в джоба на спящия въглищар.
После улови ръчките на количката и търти да бяга, тикайки я пред себе си. Това беше опасно. Количката трополеше шумно, а наблизо имаше полицейски пост. Счупените фенери, изпетите с пълно гърло песни, а сега и това силно трополене разтревожиха стария сержант. „Сигурно са цяла банда! — помисли си той. — Да вървим внимателно!“
Както си тикаше количката, Гаврош се сблъска с една униформа.
— Я виж ти! Той бил тук! Добър ден, обществен порядък!
— Къде отиваш, обеснико?
— Гражданино, аз още не съм ви казал буржоа, защо ме оскърбявате?
— Къде си се запътил, хубостнико?
— Господине, вчера може би сте бил умен човек, но днес очевидно не може да се каже същото.
— Питам те къде отиваш, проклетнико?
— У-у! Какви грозни думи!
— Ще ми кажеш, ли най-сетне къде отиваш, разбойнико?
— Господин генерал, отивам да извикам доктор за жена ми.
— На оръжие! — кресна сержантът.
Да се спасиш посредством това, което те е погубило, е най-тънкото постижение на силните личности. Гаврош прецени с поглед положението. Количката му беше навлякла тази беля, тя трябваше да му помогне.
Тъкмо когато сержантът се готвеше да се нахвърли върху Гаврош, количката, запратена като снаряд, се изтърколи върху него, блъсна го право в корема и сержантът се строполи в канавката, като пушката му изгърмя във въздуха.
При вика на сержанти всички от поста се спуснаха в безпорядък. Изстрелът предизвика обща стрелба. После пак напълниха пушките и пак гръмнаха. Така стреляха напосоки цял четвърт час.
Междувременно Гаврош се беше спуснал стремглаво назад и се спря пет-шест улици по-далеч. Ослуша се. Обърна се в посока към, поста, откъдето долиташе ожесточената стрелба, разпери с изразителен жест ръка пред носа си и чумоса три пъти пукотевицата. Беше в отлично настроение. Но внезапно помръкна, щом се сети за нещо.
„Превивам се от смях, а ето че се обърках и сега трябва да направя голям завой, за да стигна до барикадата! Само дано не закъснея!“ И той се спусна напред, подемайки наново песента си. Докато се шмугваше в уличките, куплетите замираха постепенно зад него: