— Къде отиваш, обеснико?
— Гражданино, аз още не съм ви казал буржоа, защо ме оскърбявате?
— Къде си се запътил, хубостнико?
— Господине, вчера може би сте бил умен човек, но днес очевидно не може да се каже същото.
— Питам те къде отиваш, проклетнико?
— У-у! Какви грозни думи!
— Ще ми кажеш, ли най-сетне къде отиваш, разбойнико?
— Господин генерал, отивам да извикам доктор за жена ми.
— На оръжие! — кресна сержантът.
Да се спасиш посредством това, което те е погубило, е най-тънкото постижение на силните личности. Гаврош прецени с поглед положението. Количката му беше навлякла тази беля, тя трябваше да му помогне.
Тъкмо когато сержантът се готвеше да се нахвърли върху Гаврош, количката, запратена като снаряд, се изтърколи върху него, блъсна го право в корема и сержантът се строполи в канавката, като пушката му изгърмя във въздуха.
При вика на сержанти всички от поста се спуснаха в безпорядък. Изстрелът предизвика обща стрелба. После пак напълниха пушките и пак гръмнаха. Така стреляха напосоки цял четвърт час.
Междувременно Гаврош се беше спуснал стремглаво назад и се спря пет-шест улици по-далеч. Ослуша се. Обърна се в посока към, поста, откъдето долиташе ожесточената стрелба, разпери с изразителен жест ръка пред носа си и чумоса три пъти пукотевицата. Беше в отлично настроение. Но внезапно помръкна, щом се сети за нещо.
„Превивам се от смях, а ето че се обърках и сега трябва да направя голям завой, за да стигна до барикадата! Само дано не закъснея!“ И той се спусна напред, подемайки наново песента си. Докато се шмугваше в уличките, куплетите замираха постепенно зад него:
Все пак вдигането на крак на полицейския пост не остана съвсем безрезултатно: количката бе заловена, а пияницата арестуван. Приключението на Гаврош, което се запази в преданията на квартал Тампл, е един от най-страшните спомени на старите буржоа, запечатан е паметта им под следното име: „Нощното нападение на поста при Кралската печатница.“
ЖАН ВАЛЖАН
ГЛАВА I
РАЗВИДЕЛЯВА СЕ, НО БАРИКАДАТА ПОМРЪКВА
Под зоркия поглед на Анжолрас въстаниците употребиха полезно нощта. Те не само възстановиха, но и разшириха барикадата. Повдигнаха я с две стъпки. Подредиха всичко. Опразниха долната зала и я превърнаха в амбулатория. Превързаха всички ранени, прибраха отпадъците, изнесоха труповете. Между мъртъвците лежаха и четирима гвардейци от предградията. Анжолрас заповяда да съблекат униформите им. След това посъветва бойците да поспят малко, но почти никой не го послуша: Бяха премного възбудени.
Нямаха вече нищо за ядене. За шестнадесетте часа, откакто бяха тук, въстаниците бързо бяха изчерпали скромните запаси на кръчмата. Бяха ранните часове на суровия спартански 6 юни, когато на барикадата „Сеп-Мери“ водачът на въстаниците, Жан, отвръща на възклика им: „Дайте ни хляб!“ със следните исторически думи:
— Има ли смисъл? Сега е три часът. В четири ще бъдем мъртви.
Анжолрас отиде на разузнаване. Той излезе на улица Мондетур, плъзгайки се край стените.
Продължаваше да се чува тревожният звън на „Сен-Мери“, доказателство, че другата барикада още се държеше.
Въстаниците, барикадирали се в „Коринт“, бяха много обнадеждени. Лекотата, с която бяха отблъснали нощната атака, ги караше да се отнасят едва ли не с пренебрежение към предстоящата призори атака. Очакваха я с усмивка. Не се съмняваха нито в правотата на каузата си, нито в успеха си: в шест часа сутринта полкът, осъзнал, че въстаниците са прави, щеше да мине на тяхна страна; по пладне щеше да въстане цял Париж, а на залез слънце щеше да избухне революция.
Анжолрас се върна от мрачната си самотна разходка. Послуша радостната глъчка и след малко каза:
— Цялата армия на Париж е вдигната на крак. Една трета от нея е съсредоточена срещу барикадата, която защищавате вие. След един час ще ни нападнат. Колкото до народа, вчера той кипеше, но днес се спотайва. Не можем да очакваме нищо, нито да се надяваме на каквото и да било.