Веднъж, докато дъщеря му подреждаше скрина, Жилнорман се наведе над Мариус и му каза нежно:
— На твое място, Мариус, бих ял повече месо, а не риба. Пърженият калкан е добра храна за болен, но за да се вдигнеш на крака, е нужен сочен котлет.
Мариус, който се чувствуваше съвсем добре, седна в леглото, погледна дядо си право в очите и заяви със страшно изражение:
— Трябва да ви кажа нещо по този повод.
— Какво именно?
— Че искам да се оженя.
— Ами че това е вече предвидено! — отвърна дядото и избухна в смях.
— Как така предвидено?
— Така. Предвидено. Момичето ще бъде твое.
Изненадан и омаломощен от радостно вълнение, Мариус цял се разтрепера.
— Точно така. Хубавото момиче ще бъде твое. То идва всеки ден да пита как си в лицето на един беловлас господин. Живее на улица Ом Арме номер седем и по цял ден плаче, приготвяйки карпия. А, отвори ли най-сетне дума за това? Беше намислил цял заговор, така ли? Искаше да се пребориш с мене? Разчиташе, че ще се скараме? Пропадна речта, която възнамеряваше да ми държиш, господин адвокат, ядосвай се на воля! Запуших ли ти устата, глупчо? Аз не съм вчерашен. Осведомих се. Тя е истинско съкровище и те обожава. Ако беше умрял, щяха да погребат и трима ни — нейният ковчег щеше да следва моя. Бях си наумил, щом се съвземеш да ти я домъкна току-така, но само в романите въвеждат безцеремонно млади момичета до леглото на ранени красавци. Какво щеше да каже леля ти? А и какво щеше да каже лекарят? Хубавите жени не лекуват треската. Виждаш ли, аз си давах сметка, че не ме обичаш и си мислех: „Какво да сторя, та пак да ме обикне?“ И тогава си рекох: „Чакай, нали си имам под ръка мъничката Козет?“ Искаш да се ожениш? Бъди щастлив, мило момче!
Старецът се разрида.
— Татко! — извика Мариус.
— Значи ме обичаш?
— Татко, сега съм добре, струва ми се, че бих могъл да я видя.
— И това е предвидено, ще я видиш утре.
— Татко?
— Какво има?
— А защо не днес?
— Че какво, може и днес. Заслужи си го — каза ми три пъти „татко“!
ГЛАВА XXIV
ГОСПОЖИЦА ЖИЛНОРМАН НЕ ВИЖДА НИЩО ЛОШО В ТОВА, ЧЕ ГОСПОДИН ФОШЛЬОВАН ВЛИЗА С ПАКЕТ ПОД МИШНИЦА
Козет и Мариус най-сетне се видяха.
Отказваме се от описанието на срещата им. Не бива да се опитваме да нарисуваме някои неща, включително и слънцето.
Цялото семейство се беше събрало в стаята на Мариус, когато Козет влезе, обкръжена сякаш от сияние.
— Възхитителна! — възкликна господин Жилнорман. Козет беше очарована, трепетна, неземно щастлива. Ту смъртно бледа, ту аленочервена, тя жадуваше да се хвърли в обятията на Мариус, а стоеше нерешително. Свенеше се да даде израз на любовта си пред толкова хора. Колко са безмилостни другите към влюбените! Стоят при тях тъкмо когато младите имат най-много нужда да останат сами!
Заедно с Козет беше влязъл и „господин Фошльован“, Жан Валжан.
На портиера и през ум не му мина да свърже този изрядно облечен господин с ужасния носач на трупове, който бе изникнал пред вратата му през онази страшна нощ. Все пак с будния си портиерски нюх той долови нещичко и каза на жена си:
— Струва ми се, че съм виждал някъде това лице.
Господин Фошльован се спря до вратата и остана там, с пакет под мишница.
— Дали този господин все носи книги под мишницата си? Толкова ли обича да чете? — каза шепнешком госпожица Жилнорман, която беше скарана с книгите.
— Че какво от това? Може да е учен — отвърна също тъй шепнешком господин Жилнорман.
Той се поклони и каза високо:
— Господин Траншльован, имам чест да ви поискам ръката на вашата дъщеря за моя внук, господин барон Мариус Понмерси.
„Господин Траншльован“ се поклони.
— Решено — заяви дядото. После се обърна към Мариус и Козет с протегнати ръце и им извика, благославяйки ги: — Разрешава ви се да се обожавате!
Те не чакаха да им го повтарят. Веднага зачуруликаха. Говореха си полугласно и изливаха насъбраната мъка от раздялата и буйната радост от срещата.
Старецът се настани до тях, накара Козет да седне и улови ръцете на двамата в старите си сбръчкани длани.
— Ах, тя е наистина пленителна, тази мъничка Козет! Момиченце и същевременно изискана дама! Жалко, че ще бъде само баронеса! Само че, какво нещастие! Едва сега се сетих! Повече от половината ми състояние е вложено в пожизнената ми рента! Докато съм жив, все някак ще карате, но като умра, клети мои деца, няма да имате и пукнат петак!
В този миг прозвуча дълбок, спокоен глас, който каза:
— Госпожица Евфразия Фошльован притежава шестстотин хиляди франка.
Говореше Жан Валжан. Досега той не беше казал нито дума и като че ли никой не обръщаше внимание, че още е там, защото стоеше изправен неподвижно зад тия щастливи хора.