За какво мислеше по време на пътуването? Сменящите се гледки, които виждаше за пръв и последен път, му навяваха печални мисли. Когато човек пътува, той непрекъснато се ражда и умира. Редуват се светлини и сенки. След всеки проблясък — затъмнение. Гледаш, бързаш, протягаш ръце, за да уловиш мимолетното. Всяко събитие е все едно завой по пътя. И едва опомнил се, ето те стар. Сепваш се: пред тебе мрак. Черният кон на живота е спрял внезапно своя бяг.
Здрач се спускаше, когато влезе в Тенк. Той не се спря. Когато напускаше селото, един кантонер на пътя му каза:
— Конят ви е здравата уморен. Няма да издържи седем левги!
— Как така седем? В разписанието са отбелязани пет!
— Сигурно не знаете, че пътят е в поправка. Трябва да вземете друг, черен път.
— Може би ще се объркам. Не съм от този край.
— Тогава идете в хана и наемете още един кон. А конярчето ще ви преведе.
Пътникът последва съвета му. Половин час по-късно мина през същото място, но вече с два коня. Конярчето седеше на капрата.
— Карай все в тръс и ще получиш двойно по-голям бакшиш! — каза му мъжът.
Но при едно силно тръсване, кобилицата се счупи.
— Да се върнем в Тенк, утре ще продължим — предложи момчето.
— Имаш ли връв и нож? — запита в отговор мъжът. Той отряза един клон и направи нова кобилица. Загубиха още двадесет минути. Часовникът на далечна камбанария прозвъни.
— Колко е часът?
— Седем господине. В осем ще бъдем в Арас.
В този миг нашият пътник за пръв път си помисли, че може би целият този труд е напразен. Та той не знаеше кога се гледа делото! Може би вече е минало. Щеше да пристигне много късно в Арас.
Момчето шибаше конете. Нощта ставаше все по-тъмна.
Най-сетне каручката влезе през широката порта на един хан в Арас. Първата грижа на пътника беше да се погрижи за връщането си. Конярят го увери, че кончето му е много уморено и не би могло да извърви същия път на другия ден. Тогава той се осведоми, дали не може да се върне с пощенската кола, която тръгваше в полунощ.
Мястото на пощальона се оказа свободно и той го предплати.
После тръгна из града. Мина някакъв човек с фенер. Макар и да не му се искаше, той се обърна към минувача с молба да му каже къде се намира съдът.
Като повървяха малко, непознатият му каза:
— Виждате ли тези осветени прозорци? Върви ви. Обикновено заседанията се вдигат в шест часа, но щом свети, значи делото се е проточило.
Пътникът взе под внимание указанията на минувача и скоро се озова в доста обширна зала, която служеше за чакалня. Двукрила врата, в момента затворена, я делеше от голямата зала, където заседаваше углавният съд.
Беше толкова тъмно, че пътникът не се поколеба да попита първия срещнат адвокат:
— Господине, докъде стигна делото?
— Свърши се.
— Осъдиха ли обвиняемия?
— Друго не можеше да се очаква.
— На каторжна работа?
— Доживотна.
— Значи установиха самоличността?
— Каква самоличност. Случаят беше много ясен. Жената беше убила детето си.
— Но щом делото е свършено, защо залата е още осветена?
— За следващото, което започна преди два часа.
— Кое е то?
— И то е много просто. Някакъв си дрипльо, рецидивист, бивш каторжник, който извършил кражба.
— Може ли да се влезе в залата?
— Едва ли, препълнено е, но питайте разсилния. Разсилният каза нелюбезно, че в залата няма място. Той добави:
— Има две-три места за длъжностни лица.
Мъжът извади бележника си, написа няколко думи и даде листчето на разсилния.
— Предайте тази бележка на председателя на съда.
Без да подозира, кметът на Монтрьой-сюр-мер си беше спечелил известност. Името му бе познато и на председателя на съда. Затова когато разсилният му подаде листчето, той тутакси кимна, взе бързо перото и написа нещо в долния край на листчето, като заповяда на разсилния:
— Въведете господина.
Клетникът не беше мръднал. Когато разсилният, кланяйки се дълбоко му каза:
— Ще благоволите ли да ме последвате? — той тръгна след него.
След миг се озова в заседателната зала.
ГЛАВА XXXI
МЯСТО, КЪДЕТО СЕ ОФОРМЯТ УБЕЖДЕНИЯ
В дъното на залата, където се намираше и той, — съдии с разсеяни погледи и изтъркани роби гризяха ноктите си или премижаваха с клепачи. На другия край — дрипава тълпа. Освен тях, адвокати във всевъзможни пози, и войници с честни и сурови лица. Тъмно, неугледно, безрадостно. Но цялата обстановка излъчваше все пак строгост и величественост: в нея се чувствуваше присъствието на висшата човешка повеля, наречена закон.