Тя забрави всичко, дори поръчението на Тенардиерица. Груб глас я върна към действителността.
— Още ли се помайваш тук, заплесийо? Сега ще те науча! Изчадие проклето!
Детето повлече ведрото и забърза към извора.
ГЛАВА XVII
СЪВСЕМ САМА
То не погледна вече нито една сергия. Щом отмина барачките, навлезе в мрака. Дрънченето на ведрото му беше дружина. То нарочно го клатеше по-силно. Мракът се сгъстяваше. По улиците не се мяркаше жива душа. Срещна само една жена, която се извърна след него…
— Къде ли отива това дете? Я гледай, нашата Чучулига била!
Когато отмина ъгъла на последната къща, Козет се спря. Беше излязла от Монфермей и пред нея се разстилаше черна безлюдна шир. Страхът й вдъхна смелост.
„Какво пък! — помисли тя. — Ще кажа, че няма вода!“
И решително закрачи назад към селото. Но ненаправила и сто крачки, пак се спря. Сега пък й се привидя Тенардиерица с уста на хиена и гневно пламнали очи. Какво да прави? Накъде? Пред нея призракът на Тенардиерица, зад нея — всички сенки на нощта и на гората. Отстъпи пред призрака на Тенардиерица. Излезе тичешком от селото, влезе тичешком в гората. Докато тичаше, едва сдържаше хълцанията си.
Необятната нощ се възправи пред крехкото създание. От една страна насъбран целият мрак, от другата — мъничка прашинка.
Козет стигна до извора. Той представляваше тясно коритце, издълбано от водата в глинестата почва, заобиколено от мъхове и треви. Една вадичка излизаше от него с тихо ромолене.
Козет дори не си пое дъх. Опря се на дървото край извора и загреба вода с ведрото. Не усети, че монетата се изтъркули от джоба й и падна в извора. Изтегли почти пълното ведро и го остави на тревата. Едва тогава се почувствува съвсем отмаляла. Принуди се да седне.
Небето тъмнееше над нея, покрито с черни облаци. Леден вятър духаше откъм равнината. Страшно стърчаха голи клони. Козет трепереше като лист. Очите й гледаха диво. Ръцете й вкочанясаха от студ. Стана. Отново я обзе страх, непреодолим страх. И една единствена мисъл: да избяга оттук. Хвана с две ръце тежкото ведро. С голяма мъка го повдигна. Направи двадесетина крачки и пак се принуди да спре! Така вървеше, привела телце, с напрегнати слаби ръчички. Вървеше съвсем бавно и час по час си почиваше. Мислеше си тревожно, че ще й трябва цял час, за да стигне до кръчмата и Тенардиерица ще я бие. Клетото сираче не можа да сдържи един вопъл.
— О! Боже мой! Боже мой!
В същия миг почувствува, че ведрото олеква. Нечия ръка, която й се стори огромна, беше хванала дръжката и го беше поела решително. Някакъв мъж я беше настигнал, без тя да го усети.
Необясним вътрешен усет ни предупреждава при случайните срещи в живота ни. Детето не се уплаши.
Мъжът я заговори. Гласът му беше тих и тъжен.
— Много тежко е за тебе това ведро, дете.
— Да, господине — отвърна Козет и повдигна глава.
— Дай ми го. Аз ще ти нося. На колко години си?
— На осем, господине.
— А отдалеч ли идваш така натоварена?
— От извора в гората.
— И надалеч ли отиваш?
— Най-малко на четвърт час оттук.
Мъжът помълча малко, после попита внезапно:
— Нима нямаш майка?
— Не зная — прошепна детето.
И преди мъжът да я попита нещо друго, добави:
— Не ми се вярва. Другите си имат. Аз си нямам. И мисля, че никога не съм имала.
Мъжът се спря, остави ведрото на земята, наведе се и улови с две ръце рамената на момиченцето, мъчейки се да различи чертите на лицето му в мрака.
Мършавото изпито лице на Козет изпъкваше смътно под белезникавата светлина на небето.
— Как се казваш? — попита пътникът.
— Козет.
Мъжът трепна, пронизан сякаш от електрически ток. Той се вгледа още веднъж в нея, после вдигна ведрото и закрачи.
— Къде живееш, моето момиче?
— В Монфермей, ако го знаете.
— Там ли отиваме?
— Да, господине.
Човекът замълча отново и после продължи:
— А кой те изпрати в този късен час за вода в гората?
— Госпожа Тенардие.
Мъчейки се да направи гласа си равнодушен, но без да успее да скрие издайническия му трепет, мъжът запита:
— А с какво се занимава твоята госпожа Тенардие?
— Тя е моята господарка — отговори детето. — Държи хан.
— Хан ли? Тогава аз ще преспя там тази нощ.
Мъжът вървеше доста бързо. Козет го следваше без умора. Тя вдигаше сегиз-тогиз очи към непознатия с неизразимо доверие и спокойствие.
Изминаха няколко минути. Човекът пак попита:
— Госпожа Тенардие няма ли слугиня?
— Не, господине.
— Само ти ли си?
— Да, господине. Но има още две момиченца, Понин и Зелма.