— Кои са те?
— Госпожичките на госпожа Тенардие.
— А какво правят те?
— О! — въздъхна детето. — Те си имат хубави кукли, всякакви лъскави играчки. Играят си, забавляват се.
— Целия ден ли?
— Да, господине.
— Ами ти?
— Аз работя.
— Целия ден?
Детето вдигна големите си очи, в които беше назряла една сълза, невидима в нощта и отвърна тихо:
— Да, господине.
После помълча малко и додаде:
— Понякога, когато нямам работа и ако ми позволят, и аз си играя.
— На какво?
— Както мога. Само че си нямам играчки. Имам само една оловна сабя, голяма ей толкова — и детето показа малкото си пръстче.
— Сигурно никак не реже?
— Как не, господине. Реже салата и главите на мухите.
Стигнаха до селото. Когато наближиха кръчмата, детето плахо докосна ръката му.
— Съвсем близо сме до нас, няма ли да ми дадете ведрото?
— Защо?
— Госпожата ще ме бие, ако види, че друг ми го носи. След миг те се озоваха пред вратата на ханчето.
ГЛАВА XVIII
КОЛКО НЕПРИЯТНО Е ДА ПУСНЕШ В КЪЩАТА СИ ГОЛТАК, КОЙТО МОЖЕ ДА СЕ ОКАЖЕ БОГАТАШ
— А, ти ли си — кресна Тенардиерица, като видя Козет. — Къде се губиш досега?
— Госпожо, един господин иска да пренощува у нас.
Мимолетна метаморфоза, присъща на всеки ханджия: Тенардиерица тутакси смени сърдитата си гримаса с любезна усмивка. Тя алчно огледа новодошлия.
— Вие ли, господине?
— Да, госпожо.
Учтивият му поздрав, малкото багаж и скромното облекло заличиха мигом усмивката й.
— Влезте, старче.
Тя се допита с поглед до мъжа си. Той й отговори с гримаса, която означаваше: голтак и половина. Тенардиерица възкликна:
— Много съжалявам, старче, но нямаме вече място.
— Подслонете ме където обичате. Ще си платя като за стая.
— Четиридесет су.
— Прието.
— Ами че нали стаите ви струват по двадесет су? — прошепна един колар на Тенардиерица.
— За бедни толкова — отвърна му полугласно тя. — Подбиват реномето на заведението.
Междувременно мъжът сложи пакета и тоягата си и седна. Той наблюдаваше детето с необяснимо внимание.
Козет беше грозна. Ако беше щастлива, може би щеше да бъде хубава. Вечно тревожното й личице беше сбръчкано. Беше неимоверно мършава. Дрехите й, жалки дрипи, будеха ужас зиме. На места прозираше кожата й, осеяна със сини петна, следи от съприкосновението й с Тенардиерица. Целият външен вид на детето издаваше само едно — страх. Дълбоко в зениците й тлееше затаен ужас.
Внезапно Тенардиерица извика:
— Добре че се сетих! Ами хляба?
Козет се измъкна изпод масата. Прибягна до обичайния изход на вечно изплашените деца: излъга.
— Фурната беше затворена.
— Ще разбера дали е вярно. Ако лъжеш, мисли му, а сега върни ми петнадесетте су.
Козет пъхна ръчичка в джоба, вътре нямаше нищо.
— Ей, оглуша ли? — сопна й се Тенардиерица. Горкото момиченце се вкамени.
— Да не си изгубила парите? Или си наумила да ми ги задигнеш? — и тя посегна към камшика, закачен до огнището.
Този жест опомни Козет и тя намери сили да извика:
— Милост, госпожо! Няма вече да правя така!
Тенардиерица откачи камшика.
Но през това време мъжът неусетно бръкна в джоба си и пусна една монета на пода.
— Извинете госпожо — намеси се той. — Преди малко една монета се изтърколи от джоба на момиченцето. Ето ви я.
Монетата не беше същата, защото беше от двадесет су, но замяната беше изгодна и затова Тенардиерица каза:
— Да, тази е.
В това време в кръчмата влязоха Епонин и Азелма, прелестни момиченца с лъскави плитки, чисти, пълнички, сочни и здрави, да ти е мило да ги гледаш. Бяха облечени топло и с вкус. Държаха се господарски. Майката ги посрещна с гордост и обожание.
Децата се настаниха до огнището и заиграха с куклата си. Козет вдигаше сегиз-тогиз очи от плетката и се заглеждаше мрачно в тях. Куклата беше извехтяла и олющена, но тя се струваше възхитителна на Козет, която никога не бе имала „истинска“ кукла. Тенардиерица забеляза, че детето зяпа момиченцата, вместо да работи и кресна:
— Ах, пипнах ли те! Така ли ми работиш? Ще те оправя аз тебе!
Чужденецът се обърна към нея:
— Какво толкова е станало? Нека се позабавлява.
Един голтак да дръзне да изразява волята си! Тя възрази остро:
— Трябва да работи, щом яде. Не я храня, за да се помайва.
— Колко може да струват тия чорапи, когато бъдат готови?
— Тридесет су.
— Ще ми ги дадете ли за пет франка?
Тенардие сметна, че е дошъл момент да се намеси.
— Да, господине. — Ние не отказваме нищо на клиентите си.