— Купувам чорапите и ги плащам. Сега работиш за мене, моето момиче. Играй си — каза мъжът и извади една пет франкова монета.
Тенардиерица прехапа устни и изкриви лице от злоба.
— Вярно ли е, госпожо — запита плахо Козет — мога ли да си поиграя?
— Играй! — кресна със страшен глас господарката й.
— Що за човек е този жълт обесник? — прошепна тя на мъжа си, намеквайки за жълтия редингот на пътника.
— Срещал съм и милионери с такива рединготи — отвърна й той.
Козет взе няколко стари парцалчета и оловната си сабя и почна да си играе. От няколко минути Епонин и Азелма бяха захвърлили куклата си и играеха с котката, повивайки я в разноцветни парцали.
Куклата е един от най-пленителните инстинкти на момиченцето. Козет си беше направила кукла от малката сабя и я люшкаше, пеейки й тихичко, за да я приспи.
А Тенардиерица се приближи до „жълтия“ човек. Кой знае, може да излезе и банкер! Тя се опита да завърже разговор с него.
— Как да ви кажа, господине, и на мен ми се ще детето да си играе, само че то си няма нийде никого и трябва да работи, за да си изкара прехраната.
— Значи то не е ваше?
— Разбира се че не! То е едно бедно момиченце, което сме прибрали от милост.
— Така ли?
— То и майка му не беше стока. Изостави си детето. А и навярно е умряла.
Козет инстинктивно почувствува, че се говори за нея, долавяйки само откъслечни думи. Тя люшкаше невзрачното си пеленаче и пееше тихичко: „Майка ми умря. Майка ми умря!“ Изведнъж тя съгледа куклата на малките Тенардие. Остави повитата сабя, която мъчно можеше да създаде илюзия за кукла, увери се, че не я дебнат, изпълзя изпод масата и грабна куклата. Миг след това беше пак на мястото си, обърнала се така, че да закрива куклата. Никой не я бе видял освен странника. Радостта й трая почти четвърт час.
— Майко, я виж там! — обади се по едно време Епонин.
Погълната цяла в играта, Козет не виждаше и не чуваше нищо.
Тенардиерица тутакси си възвърна изражението на вещица. Този път бе наранена гордостта й. Козет бе минала всички граници. Беше посегнала на куклата на нейните „госпожички“. Ханджийката изкряка с пресипнал от негодувание глас:
— Козет!
Козет се разтрепера така силно, сякаш земята под нея се разтресе. Сложи куклата на земята със смесица от отчаяние и страхопочитание. После, без да откъсва очи от нея, тя сключи ръце и — колко е страшен този жест за осемгодишно дете — почна да ги кърши. После се заля в сълзи. Нито едно от вълненията през този ден не бяха изтръгнали сълзи от очите й. Но сега тя избухна в ридания. Пътникът стана.
— Какво има? — попита той.
— Тая окаяница си позволи да пипне куклата на децата ми!
— Толкова шум за такава дреболия! Какво страшно има, ако си поиграе.
— Да я пипа с мръсните си ръчища, с гадните си ръчища!
При тези нейни думи Козет се разрида още по-сърцераздирателно.
Мъжът се запъти към вратата и излезе. Тенардиерица се възползва от отсъствието му и ритна детето под масата. То простена високо.
Вратата се отвори отново и мъжът влезе. Той носеше приказната кукла, пред която се захласваха цял ден децата от селото. Той я изправи пред Козет и каза:
— Вземи, твоя е.
Козет вдигна очи, стори й се, че слънцето идва към нея, чу невероятните думи: „Тя е твоя“, погледна мъжа, после се сгуши в своя ъгъл. Не плачеше и като че ли не смееше да диша. Тенардиерица, Епонин, Азелма стояха като истукани. И пиячите се стъписаха. В кръчмата се възцари тържествена тишина.
— Какво стоиш, Козет — каза Тенардиерица с престорено благ глас. — Защо не вземеш куклата си?
— Козет, гълъбче, господинът ти подарява тази кукла — намеси се гальовно и Тенардие. — Вземи я. Тя е твоя.
Козет изпълзя из скривалището си и загледа едва ли не с уплаха дивната кукла. Лицето й беше още обляно в сълзи, но в очите й заблестяха чудните зари на радостта. Тя пристъпи най-сетне и промълви плахо:
— Може ли, госпожо?
— То се знае, щом е твоя!
— Вярно ли, господине? Наистина ли дамата е моя?
Очите на странника бяха пълни със сълзи. Само кимна утвърдително.
— Ще я наричам Катрин — каза Козет и прегърна буйно куклата.
Сега беше ред на Епонин и Азелма да гледат със завист Козет. А детето сложи куклата на един стол, отпусна се на земята пред нея и застина в безмълвно съзерцание.
— Защо не си играеш, Козет? — попита непознатият.
— Но аз си играя — отвърна детето.
Странникът беше в този миг най-омразният човек на Тенардиерица. Тя не беше в състояние да се преструва като мъжа си. Побърза да прати децата да си легнат и с майчинска загриженост се обърна към жълтия човек:
— Тя днес много се умори. Трябва да си легне.