— Трябват ми хиляда и петстотин франка, господине. Чужденецът извади стар портфейл и отброи три банкноти.
— Доведете Козет.
А какво правеше в това време тя?
Щом се събуди, изтича при обувката си. При вида на златната монета й се зави свят. Почувствува се опиянена от странната си съдба. Досещаше се откъде й е дошъл скъпият подарък и радост, примесена с уплаха, изпълваше сърцето й. Великолепните неща, които й се случваха, й се струваха недействителни. И куклата, и златната монета я плашеха. Само непознатият й вдъхваше сигурност. Откакто го бе срещнала, цялото й съществуване се бе променило. По-нещастна от коя да е самотна чучулига в небето, Козет никога не бе изпитала сладостта на майчината закрила. От пет години насам, откакто се помнеше, все трепереше от студ, или от страх. Сега й се струваше, че е на завет. Някой бе застанал до нея. Тя бързо се залови с всекидневната си работа. Пъхна монетата в джобчето си, но докато метеше стълбата, час по час се спираше да й се любува.
Тенардиерица я завари така. Нечувано събитие! Нито я плесна, нито я изруга.
— Ела веднага, Козет — й каза тя едва ли не кротко.
Чужденецът развърза пакета. В него имаше вълнена рокличка, престилка, плюшено елече, фуста, кърпа, вълнени чорапи и обувки, всичко необходимо, за да се облече осемгодишно момиченце. Всички дрешки бяха черни.
— Вземи това, моето момиче, и иди да се преоблечеш. Развиделяваше се, когато монфермейските жители, които отваряха вратите си, видяха по улицата, водеща към Париж, бедно облечен старец, уловил за ръка момиченце, цялото в черно, което стискаше до гърдите си голяма розова кукла.
Бяха нашият познайник и Козет.
Козет си отиваше. С кого? Не знаеше. Къде? Нямаше представа. Тя разбираше само едно: че оставя зад себе си омразното ханче. Струваше й се, че крачи редом е добрия дядо Господ.
Жан Валжан не беше умрял. Когато падна привидно в морето, той доплува до една лодка, скри се в нея и остана потулен до вечерта. През нощта се хвърли в морето и плува дълго, за да се отдалечи от Тулон. Понеже не му липсваха пари, успя да се снабди с други дрехи. После, подобно на всички бегълци, тръгна по сложен, зигзаговиден маршрут. Тревожно бягане слепешком, придвижване на къртица, чиито подземни ходове остават неизвестни. Стигна в Париж, където се погрижи да си намери квартира. А наскоро го срещнахме в Монфермей.
В Париж му попадна един вестник, който съобщаваше за смъртта му. Това го успокои.
Прибра се отново в Париж заедно с Козет късно вечерта. Един кабриолет го отведе към покрайнините на града. Разплати се с кочияша и тръгна пеш с детето из кривите улички към булеварда „Опитал“
Денят беше необикновен и изпълнен с вълнения за Козет. Тя не се оплакваше, но беше страшно уморена и едва се влачеше. Жан Валжан я взе на ръце. Тя сложи доверчиво глава на рамото му и заспа.
ГЛАВА XX
ПЛЕВНИКЪТ НА ГОРБО
Ако преди четиридесетина години някой самотен минувач се зарееше из затънтените покрайнини, той стигаше до места, където нямаше и помен от Париж. Не беше напълно пусто, защото се срещаха минувачи; не беше поле, защото имаше улици и къщи; не беше град, защото улиците бяха издълбани от коловози и обрасли с трева; не беше и село, защото къщите бяха високи. Чисто и просто парижка улица от покрайнините, нощем по-страшна от лес, денем по-мрачна от гробище.
Там до една фабрика и между два градински зида стърчеше съборетина, от която се виждаше само врата и прозорец. Вратата беше скована от груби дъски, а прозорецът би могъл да краси всеки дом. Над вратата бе изрязан триъгълен отвор, едновременно прозорче и шпионка, а прозорецът се намираше високо над улицата. Стълбата водеше в нещо като плевник, приспособен за жилище. Сградата беше известна под името „плевника на Горбо“.
Жан Валжан се спря точно пред нея. Подобно на дивите птици, беше избрал най-безлюдното място, за да свие гнездото си.