По здрач той слезе и огледа внимателно булеварда на всички страни. Не видя никого. Булевардът изглеждаше безлюден. Вярно е, че някой можеше да се е скрил зад дърветата, засадени от двете му страни.
Жан Валжан се качи в стаята.
— Ела — каза той на Козет.
После я улови за ръка и двамата излязоха.
ГЛАВА XXIV
СТРАТЕГИЧЕСКИ КРИВОЛИЧЕНИЯ
Жан Валжан напусна веднага булеварда и пое по страничните улички, като завиваше непрекъснато в различни посоки и често се връщаше назад, за да се увери, че никой не го следи. Държане на подгонен елен.
Тази нощ имаше пълнолуние. Това беше изгодно за Жан Валжан. Улиците бяха разделени на тъмни и светли ивици и той можеше да се шмугва край къщите и зидовете откъм засенчената страна и да наблюдава светлата. Може би не се замисляше, че по този начин тъмната страна на улиците се изплъзваше от наблюдението му. Така или иначе той беше убеден, че никой не върви по следите му.
Козет крачеше, без да задава въпроси. Тя беше вече привикнала към своеобразните прояви на добрия чичко, както и със странните приумици на съдбата. Пък и до него се чувствуваше в безопасност.
Самият Жан Валжан не знаеше къде отива. Той нямаше определена цел, нито определен проект. Не беше дори напълно сигурен, че оня мъж беше Жавер. И все пак от няколко дни ставаше нещо и това му стигаше. Той реши никога да не се връща в плевника Горбо. Като див звяр, прокуден от леговището си, клетникът търсеше дупка, в която да се свре временно, докато намери друга, в която да се настани за по-постоянно.
Той описа няколко лабиринта в заспалия вече квартал. Когато часовникът отзвъни единадесет часа, той пресичаше улица Понтоаз точно там, където се намира полицейският участък. Малко след това остро развитият му усет го накара да се обърне. Той ясно видя под издайническата светлина на уличния фенер трима мъже, които го следяха. Мъжът, който вървеше начело на групата му се стори подозрителен.
— Ела насам, дете — каза той и побърза да излезе от улица Понтоаз.
Беглецът направи голям завой и потъна в друга улица, която излизаше на кръстопът. Кръстовището беше ярко осветено. Жан Валжан се прислони до една врата, съобразявайки, че ако е преследван, преследвачите му ще се появят на кръстопътя. И действително само след три минути той ги видя. Сега бяха четирима. Четири зловещи призраци. Спряха се накуп и като че ли се съвещаваха. Единият се обърна и Жан Валжан разпозна без никакво колебание Жавер.
От този миг Жан Валжан беше съвсем наясно. Благоприятно бе за него, че не можеше да се каже същото за преследвачите му. Той се възползува от тяхната нерешителност. Загубени мигове за тях, спечелени за него. Спусна се към Ботаническата градина. Козет бе започнала да се уморява. Той я взе на ръце. Стигна до кея на Сена. Беше безлюден. Отдъхна си. Приближи се до Аустерлицкия мост. По онова време все още се плащаше такса за преминаването му. Жан Валжан застана пред будката и извади едно су.
— Две су — каза инвалидът, който събираше таксата. Носите дете и трябва да платите за двама.
Жан Валжан съжали, че минаването му през моста даде повод за забележка. Предпочиташе да се промъкне незабелязано. За щастие тежко натоварена каруца скрибуцаше по моста редом с него и той измина целия мост в сянката на колата.
Отвъд моста се намираха дървени складове, но, за да стигне дотам, трябваше да прекоси открито пространство, осветено от луната. Между два склада се виждаше тъмна уличка, създадена сякаш само за него. Преди да притича до нея, той погледна назад. Четири сенки бяха стъпили на Аустерлицкия мост. Той потрепера като уловен звяр. Стори му се, че може да се довери на тъмната уличка и свърна по нея.
Като измина триста крачки, стигна до разклонение. Той не се двоуми дълго и сви надясно. Защо? Защото то водеше към полето, към безлюдните площи. От време на време се обръщаше и поглеждаше назад. Ненадейно в мрака зад него се мярна нещо, което се движеше.
Той се втурна напред, но стигна до стена. Пак се наложи да завие надясно или наляво. Погледна надясно: ясно личеше дъното на сляпа уличка.
Погледна наляво. Улицата беше отворена и малко по-далеч се сливаше с друга. Явно спасението беше натам. Но тъкмо когато се канеше да свие наляво, той различи на пресечката тъмна неподвижна фигура. Очевидно там стоеше на пост човек, който му преграждаше пътя. Жан Валжан се дръпна назад.
Намираше се в квартала Малкия Пикпюс. Градини, манастири, складове, блата. Раздалечени една от друга къщи и дълги зидове, високи колкото тях. Така изглеждаше този квартал през миналия век. Днес той изобщо не фигурира на картата на Париж. Малкият Пикпюс включваше две улички във форма на „V“ — улица Пикпюс и улица Полонсо. В двата си края те бяха съединени с хоризонтална пречка — улица Дроа-Мюр. Тази улица от едната си страна продължаваше без изход и се наричаше задънената уличка Жанро. Точно там се намираше Жан Валжан. Черният силует, който бе забелязал, стоеше на ъгъла на улица Дроа-Мюр и малката улица Пикпюс.