— Та нали вие ми спасихте живота! — каза мъжът.
В този миг той се обърна. Сноп лунни лъчи осветиха профила му и Жан Валжан разпозна стария Фошльован.
— Ах, вие ли сте! Едва сега ви познах! Но какво правите тук?
— Нали виждате, покривам пъпешите.
И наистина дядо Фошльован държеше края на една рогозка, която разстилаше върху пъпешите.
— Помислих си: „Небето се е изцъклило — ще падне слана. Да покрия пъпешите.“ Но и вие трябва да си наметнете нещо.
Жан Валжан го отрупа с въпроси.
— А защо носите това звънче?
— Зарад жените. Да бягат от мене. Звънчето ги предупреждава.
— Но каква е всъщност тази сграда?
— Ама че въпрос, та вие знаете по-добре от мене! Това е манастирът Малкия Пикпюс.
Жан Валжан постепенно си припомни.
— Дядо Фошльован — каза му сериозно той, — днес ви се удава случай да сторите за мене същото, което аз направих някога за вас.
Фошльован улови с набръчканите си старчески ръце силните ръце на Жан Валжан и няколко минути не можа да проговори от вълнение.
— За мене би било истинска благодат, ако мога поне с малко да ви се отблагодаря. Разполагайте с мене.
— Първо, не казвайте никому това, което знаете за мене. Второ, не се опитвайте и вие да научите нещо повече.
— Ваша воля. Това си е ваша работа. Аз съм на ваше разположение.
— А сега да вземем детето.
— И дете ли има? — смая се старецът.
Но той не каза нито дума повече.
Не беше минал и половин час и Козет, порозовяла отново край буйния огън, спеше в леглото на стария градинар. Двамата мъже вечеряха с парче сирене, сухар и бутилка вино. После си легнаха на един сламеник, но и двамата не можаха да заспят.
ГЛАВА XXVIII
КАК МОЖЕ ДА СЕ ВЛЕЗЕ В МАНАСТИРА
Жан Валжан беше паднал от небето в манастир на бенедиктинки, отличаващ се с много строг устав. Химнът долетял до ушите му през нощта, беше хорът на монахините.
Преди да си легнат, Жан Валжан промълви:
— Налага се да остана тук за постоянно.
Тези думи не дадоха мира на дядо Фошльован цялата нощ.
Жан Валжан си даваше сметка, че щом Жавер го е открил, той и Козет щяха да бъдат загубени, ако се мярнат в града. За клетник като него манастирът беше едновременно най-опасното и най-безопасното място в света. Най-опасното, понеже никакъв мъж нямаше право да прекрачи прага му и ако го откриеха, го чакаше непременно затвор. Най-безопасното, защото ако успееше да издейства да бъде приет, никой не би се сетил да го дири там.
И Фошльован си блъскаше главата над същия проблем. Едно нещо оставаше необяснимо за него: как чичо Мадлен беше попаднал в манастира и при това с детето. Същевременно беше наясно, че трябва да му помогне. „Господин Мадлен не му мисли толкова, когато се пъхна под колата, заради мене.“
Призори, след като цяла нощ си беше блъскал главата, дядо Фошльован му каза:
— Ама сега, след като сте се намърдали веднъж в манастира, как ще направим да влезете още веднъж?
Този негов въпрос обобщи положението и напълно разсъни Жан Валжан.
— Първо, няма да се мяркате извън стаята, нито вие, нито детето. Вие попаднахте тук в много подходящ момент. Една монахиня, истинска светица, бере душа. Всички са залисани около нея. Днес никой няма да ни закача.
— Но нали барачката е зад стената и сигурно не се вижда от манастира.
— Вярно, монахините никога не идват насам.
— Тогава каква опасност има?
— Момиченцата. Бързо-бързо ще ви открият. Достатъчно е през междучасието топката им да се изтърколи насам. Току виж се разкрещели: „Хей, тука има мъж!“
— Ах, разбирам, тук има девически пансион! — каза Жан Валжан и в същия миг си помисли: „Ето че и образованието на Козет ще бъде осигурено.“
— Най-мъчното е да излезете оттук, защото за да влезете, както е прието, трябва най-първо да излезете. Не може да ви намерят току-така.
Жан Валжан побледня. При мисълта да излезе на зловещата уличка той цял изтръпна.
— Въпросът е никой да не ме види. — Само това е важното.
Камбаната на манастира прозвъня.
— Умряла е — каза Фошльован. — Трябва да вървя. Не мърдайте оттук и ме чакайте.
Дядо Фошльован забърза с хромия си крак.
ГЛАВА XXIX
ДЯДО ФОШЛЬОВАН ЗАТРУДНЕН
Игуменката беше смутена. Дядо Фошльован беше свой човек, но тя трябваше да иска нещо нередно. Починалата монахиня държеше да бъде погребана в свой ковчег в гробницата на манастира, а властите строго забраняваха това. От няколко години се спазваше определен ритуал. Общината отпускаше ковчег и умрелите монахини биваха погребвани в гробището Вожирар, придружени само от дядо Фошльован и свещеника. На игуменката предстоеше да отправи към дядо Фошльован своята необикновена молба. Тя стори това много тактично, а той успя, с вродения си хитър ум, да й намекне, че е готов да услужи на манастира, но и той има молба — тъй като вече остарява и мъчно се справя с работата, да вземат брат му за помощник.