Игуменката не бързаше да даде обещанието си. Безпокоеше я още един проблем — празния общински ковчег.
— Ще го закопаем в гробището и толкова! — каза дядо Фошльован.
— Но дали гробарите няма да усетят, че е празен?
— Ще сложа пръст в него.
— Значи вие ще се заемете с празния ковчег?
— Оставете на мене.
Лицето на игуменката се разведри. Тя повиши благо глас.
— Дядо Фован, много съм доволна от вас (монахините го наричаха така). Доведете ми утре след погребението брат си и момиченцето му.
ГЛАВА XXX
ВСЕКИ БИ КАЗАЛ, ЧЕ ЖАН ВАЛЖАН Е ЧЕЛ ОСТИН КАСТИЛЕХО
— Може да се каже, че подредих всичко и нищо — каза дядо Фошльован, когато се върна в барачката. — Разрешиха ми да ви вкарам с малката, но първо трябва да ви изкарам. За малката — лесно. Ще я сложа в коша и ще я заведа при една моя позната цветарка. Тя ще я пази, докато се върнем. Но вас! Вас какво да ви правя? Освен това, казах, че ще сложа пръст в ковчега, но пръстта се изсулва насам-натам и носачите ще разберат.
— Какъв ковчег, каква пръст? — изненада се Жан Валжан, напълно недоумяващ.
Дядо Фошльован му обясни всичко.
— Ами, че сложете друго в ковчега — каза Жан Валжан.
— Нямам друг мъртвец.
— Защо мъртвец, сложете жив човек.
— Жив човек?
— Ами да, мене например. Нали трябва да изляза някак оттук?
— Но това е невъзможно!
Жан Валжан беше минал през какви ли не премеждия и за него нямаше нищо невъзможно, когато се касаеше да спаси свободата си. Впрочем ковчег с жив човек в него е идеално средство за бягство, използвано дори от императорите. Ако вярваме на думите на монаха Остин Кастилехо, точно такова средство използвал Карл V, когато пожелал след абдикацията си да види още веднъж госпожа Пломб. Той така я въвел и извел от манастира Сен-Жюст.
— Ами как ще дишате?
— Ще пробиете няколко дупки над главата ми със свредел.
Хладнокръвието на Жан Валжан зарази и дядо Фошльован.
— Работата е там, че не виждам друг изход.
— Само едно ме тревожи — обади се Жан Валжан. — Какво ще стане на гробището.
— Мен пък това хич не ме тревожи — възкликна Фошльован. Гробарят е мой приятел, пияница. Само с мен ще се оправяте; лесно ще го отпратя.
— Уговорено, дядо Фошльован. — Всичко ще мине, както трябва.
ГЛАВА XXXI
НЕ Е ДОСТАТЪЧНО ДА СИ ПИЯНИЦА, ЗА ДА СЕ ИЗПЛЪЗНЕШ ОТ СМЪРТТА
В гробището Вожирар погребваха бенедиктинките от Малкия Пикпюс привечер в едно кътче, което някога беше собственост на манастира. Щом слънцето се скриеше, вратите на гробището се затваряха и само гробарите можеха да влизат и излизат с пропуските си. Слънцето не беше залязло, когато катафалката с белия саван навлезе в централната алея на гробищата. Зад нея накуцваше нашият познайник дядо Фошльован.
Той беше в отлично настроение. Досега и двете му начинания му се бяха удали отлично. Останалото беше просто дреболия. През тия две години той бе напивал поне десет пъти горкия дядо Метиен, гробаря. Правеше с него каквото си щеше. Затова беше съвършено спокоен. Той погледна доволен катафалката, потри ръце и каза полугласно:
— Славен номер!
В това време един непознат се нареди зад катафалката. Фошльован го изгледа изненадан.
— Кой сте вие, ваша милост?
— Гробарят — отвърна непознатият.
— Дядо Метиен е гробарят.
— Беше. Сега съм аз. Той умря.
— Не е възможно!
— Обаче е факт.
Смъртно блед, дядо Фошльован впери очи в новия гробар. Висок, мършав мъж с мрачно изражение.
— Чудни работи стават по тоя свят. Ех, отишъл си дядо Метиен! Славен веселяк беше. Но сигурно и вие, друже, не падате по-долу от него. Хайде да идем да изпием но чашка. Как се казвате?
— Казвам се Грибие, но първо службата. Аз трябва да храня седем детски гърла и понеже децата ми трябва да ядат, аз не трябва да пия. Техният глад е враг на моята жажда! — добави той, доволен, че е изразил сполучливо мисълта си.
Фошльован забавяше крачки, но не можеше да забави катафалката.
— Елате да се почерпим за запознанството — покани го още веднъж той.
Гробарят не отговори.
Катафалката спря.
Жан Валжан беше легнал така в ковчега, че можеше да диша. Четирите дъски на ковчега излъчваха странно умиротворение. Внезапно усети, че нечии ръце вдигат ковчега и нещо грапаво се трие о него. Връзваха ковчега с въже, за да го пуснат в гроба.