МАРИУС
ГЛАВА I
ДЕТЕ
Париж си има дете, гората си има птиче. Птичето наричат врабче, детето — гамен.
Свържете тия две понятия, едното от които означава пещ, а другото зора, сблъскайте тия две искри, Париж и детето, и ще изникне малко създание. „Човече“ — би казал латинският комик Плавт.
Това малко създание е весело. Не яде всеки ден, но стига да му се прииска, ходи на театър всяка вечер. Няма риза на гърба си, няма обувки на краката си, нито покрив над главата. То е седем-осем, най-много тринадесетгодишно, живее с банда другари, скита по улиците, спи на открито, носи стар панталон от баща си с една единствена жълта презрамка, продънена шапка от друг нечий баща, тича, дебне, проси, пилее си времето, познава апашите, владее тарикатски език, пее непристойни куплети, а в сърцето му няма злост. Защото в него е скътан един бисер — невинността, а бисерите не се разтварят в калта.
Ако попитате големия град:
— Какво е това? Той ще ви отговори:
— Моето дете.
Парижкият гамен е дребосъче с майка-исполинка. Присъщи му са някои игри и дяволии, вдъхнати от омразата му към буржоата. Присъщи му са и някои метафори.
„Да хвърлиш топа“ означава на неговия език „да умреш“.
Парижкият гамен си има своя монета — всевъзможни късчета мед, която има твърдо обращение в света на децата-скитници. Колкото до духовитите забележки, парижкият гамен е много остроумен.
Минава погребение. Сред хората, изпращащи покойника, има и лекар.
— Я виж ти! — провиква се гаменът. — Откога лекарите почнаха да отнасят сами жертвите си на гробищата?
Вечер, благодарение на няколкото су, които винаги съумява да си набави, човечето влиза в някой театър. Щом пристъпи този вълшебен праг, то се преобразява. С грейналото си от щастие лице, със способността си да се възторгва и забавлява то превръща и най-зловонното и неугледно място в рай.
Гаменът притежава известен литературен усет, естествено не към класическата литература. Той се дере, подиграва, подражава, сражава. Намира готов отговор за всичко, знае и това, от което няма понятие, безразсъден дори в благоразумието, парижкият гамен е умален Рабле.
Рядко се учудва, още по-рядко се стряска, осмива суеверията, гаври се с тайнствата, плези се на призраците, изопачава надутия патетичен стил, замества всичко с шеговита фантасмагория.
Париж започва със зяпльото и свършва с гамена: две същества, каквито не може да създаде никой друг град. Безволно примиряване, което се задоволява с наблюдаване на събитията, и неизчерпаема предприемчивост. Само в парижкото естествознание се срещат такива екземпляри. Цялата монархия е въплътена в зяпльото. Цялата анархия е олицетворена от гамена.
Това бледо дете на парижките предградия, израснало в страдания и лишения, живее и се развива лице срещу лице със социалната действителност. Привидно безгрижно, то всъщност не е. Гледа, готово да се смее, но е готово и за друго. Все едно кой сте вие. Казвате ли се предразсъдък, произвол, насилие, несправедливост, деспотизъм, фанатизъм, тирания, пазете се от парижкия гамен. Той ще порасне.
ГЛАВА II
МАЛКО ИСТОРИЯ
В епохата, когато се развиваше действието на настоящата книга, нямаше както сега стражари по ъглите на улиците и Париж гъмжеше от безпризорни деца. Според статистиката из пустите землища, под сводовете на мостовете и в недостроените сгради намираха подслон стотици деца. Едно такова гнездо приютяваше „лястовичките от Арколския мост“.
Това явление е една от най-печалните прояви на обществените недостатъци. Повечето престъпления на възрастните се коренят в скитническото им детство. Трябва да направим обаче изключение за Париж. Докато във всеки друг голям град бездомното дете пропада и сякаш насила е тласнато към пороци, парижкият гамен, колкото и извратен да изглежда външно, остава почти непокътнат душевно. Забележително обстоятелство. Подобно на солта в океана, парижкият въздух е наситен с положителни идеи, които предпазват от загниване.
Въпреки това сърцето на минувача неволно се свива при всяка среща с тия деца, които влачат подире си нишките на разкъсано семейство.
Изоставянето на децата се насърчаваше едва ли не от монархията. Неприязненото отношение към образованието на децата от народа беше държавна политика. Пък и монархията се нуждаеше понякога от деца и ги обираше от улицата като пяна.
Луи ХIV искал да създаде флота. Не лоша идея, но да видим средството. Нужни били галери, нужни били и гребци. Затова Колбер принуждавал съдилищата да увеличават броя на каторжниците. Някой мъж не сваля шапка пред църковното шествие? Хайде на галерите. Някое дете не може да каже къде спи? Хайде и то на галерите. Велико царуване, велик век!