По това време той бе гъсто населен от наематели, спадащи всички към класата на бедняците. Старицата от времето на Жан Валжан беше умряла и друга я беше заместила, госпожа Бюргон.
Най-изпаднало беше едно четиричленно семейство, баща, майка и две доста големи дъщери, живеещи в една-единствена таванска стая. Наемайки я, бащата бе заявил, че се казва Жондрет.
Нашето босяче изхождаше именно от това семейство. Когато дойдеше тук, то намираше нищета, униние и нещо още по-тягостно: лица без усмивка. Студ в огнището, студ в сърцата. Едва влязло, го питаха:
— Откъде идваш?
То отговаряше:
— От улицата.
Наканеше ли се да си отива, го питаха:
— Къде отиваш? То отвръщаше: На улицата.
— За какво си дошъл? — казваше майка му.
То не страдаше от тяхното отношение. Не знаеше какви трябва да бъдат бащата и майката. Впрочем майка му обичаше сестрите му.
Забравихме да кажем, че на булевард Тампл детето бе познато под името Гаврош. Някои изпаднали семейства инстинктивно се стремят да разкъсат родствените връзки.
В съседната таванска стаичка живееше много беден младеж — господин Мариус.
Нека разкажем кой беше той.
ГЛАВА V
ДЕВЕТДЕСЕТ ЛАЗАРНИКА И ТРИДЕСЕТ И ДВА ЗЪБА
В квартала Маре живееше своеобразен старик, човек от друг век, истински надменен буржоа от осемнадесети век, презиращ леко аристокрацията. Надхвърлил беше деветдесет години, но вървеше изправен, говореше гръмогласно, виждаше хубаво и обичаше да си похапва и посръбва. Запазил беше всичките си тридесет и два зъба. Беше повърхностен и избухлив. Ценеше високо собствените си преценки и се смяташе за много прозорлив. Живееше в богато обзаведен апартамент и държеше на навиците си. Дрехите му бяха от епохата на Директорията. Обичаше да повтаря с нетърпящ възражение тон:
— Френската революция е дело на сбирщина негодници!
Той се прекланяше пред монархията и смъртно ненавиждаше 1789 година.
Често даваше да се подразбере, че възнамерява да доживее до сто години.
Беше се женил два пъти. От първата си жена имаше дъщеря, която бе останала мома. От втората — пак дъщеря, умряла рано. Тя се бе омъжила по любов за воин от императорската армия, награден с кръст в битката при Аустерлиц и произведен полковник и барон при Ватерло.
— Позорът на семейството ми — казваше господин Жилнорман.
Той живееше с по-голямата си дъщеря, благонравна и лицемерно набожна, страшно ограничена. Край стареца и старата мома в къщата живееше и едно момченце, вечно подплашено в присъствие на господин Жилнорман, който му говореше строго с вдигнат бастун. Той всъщност го обожаваше. Момченцето беше негов внук. То предизвикваше непременно сред познатите им сподавени възклицания:
— Ах, че е хубавичък! Бедното дете!
Наричаха го „бедното“, защото баща му беше според господин Жилнорман „лоарски разбойник“. Той наричаше така зет си, „позора на семейството“.
ГЛАВА VI
ЕДИН КЪРВАВ ПРИЗРАК ОТ ОНОВА ВРЕМЕ
Ако някой би се отбил през същата епоха в малкото градче Вернон и би минал по хубавия зидан мост, би съгледал, навеждайки се през парапета, петдесетинагодишен мъж с панталон и куртка от сиво сукно с пожълтяла нашивка, някога навярно червена лента, с дървени обувки, загорял от слънцето, с почти бели коси и с широк белег на челото. Той сновеше кажи-речи цял ден из градината си — един от терасовидните малки парцели край Сена, които приличат на букети цветя.
Живееше уединено, скромно и бедно с прислужницата си. Цветята бяха единственото му занимание и радост. Още от тъмни зори плевеше, подкастряше, разсаждаше, поливаше цветята си или се разхождаше замислен по пътечките сред тях. Пиеше по-често мляко, отколкото вино. Беше тих и стеснителен. Единственият му приятел беше старият абат Мабьоф.
Този именно мъж беше лоарският разбойник.
Ако същевременно някой би прочел военните мемоари на великата армия или вестник „Монитьор“, едно име навярно би привлякло вниманието му, защото се среща доста често: Жорж Понмерси. Отначало прост войник, Жорж Понмерси беше участвал във всички сражения на Наполеон и постепенно беше израствал по чии и достойнство.
При Ватерло отне собственоръчно знамето на един вражески батальон и го хвърли в краката на императора. Нечия сабя бе разсякла лицето му. Императорът му извика доволен:
— Дерзай, полковнико, бароне, кавалер на „Почетния легион“!
— Благодаря от името на вдовицата си, ваше величество! — отвърна Понмерси.
След един час се строполи във вдлъбнатия път за Оен.
Читателят навярно си спомня как и от кого бе измъкнат оттам.