Реставрацията го прати в запаса и го въдвори на местожителство, тоест под надзор, във Вернон. Крал Луи XVIII не призна нито званието му кавалер на ордена „Почетния легион“, нито титлата му на барон, нито ранга му на полковник. Кралският прокурор го заплаши, че ще го съди, ако носи кръста си за храброст.
— А разрешавате ли ми, господин прокурор, да нося белега от раната си? — попита го полковникът, когато случайно го срещна.
Той впрочем се беше отказал от всичко и нито се бунтуваше, нито се занимаваше с подмолна дейност. Господин Жилнорман не поддържаше никакви, връзки с него. Полковникът беше за него „разбойник.“ Изрично бе уговорено, че полковникът няма да се опита да види сина си, защото иначе ще му го върнат, лишен от наследство. Детето се наричаше Мариус. Полковникът се беше съгласил в интерес на детето. Докато то растеше, веднъж на два-три месеца полковникът се измъкваше тайно от Вернон, идваше в Париж и заставаше пред църквата „Сен-Сюлпис“’, скрит зад някоя колона, за да види детето си. Лелята го водеше редовно в тази църква.
По този повод възникна връзката му с вернонския свещеник, чийто брат бе църковен настоятел на църквата „Сен-Сюлпис“. Непознатият мъж, който плачеше, наблюдавайки детето, беше направил силно впечатление на настоятеля. При едно свое посещение във Вернон, той го позна и сподели с брат си това, което знаеше за него. Двамата братя, изпълнени със състрадание към нещастния баща, намериха повод да го посетят и постепенно се сприятелиха с него. Те разбраха, че Понмерси бе пожертвувал личното си щастие заради бъдещето на своя син.
Мариус знаеше, че има баща и толкова. Два пъти годишно му пишеше официални писма под диктовката на леля си. Бащата отговаряше с много нежни писма, които господин Жилнорман унищожаваше, без да прочете.
В 1827 година Мариус навърши седемнадесет години. Когато се прибираше една вечер, дядо му го посрещна с писмо в ръка.
— Мариус, утре ще заминеш за Вернон, трябва да видиш баща си.
Мариус потреперя. Предстоящата среща бе мъчителна тегоба за него, защото той беше убеден, че баща му не държи на него. Дядо му добави:
— Изглежда, че е болен и иска да те види.
Мариус можеше да замине същата вечер с дилижанса и да бъде при баща си на другата сутрин. Но нито той, нито дядо му се осведомиха за разписанието.
Той пристигна във Вернон едва на другия ден привечер. Попита първия срещнат:
— Къде живее господин Понмерси?
Показаха му къщичката. Той позвъни. Отвори му възрастна жена с лампа в ръка.
— Господин Понмерси?
Тя кимна утвърдително.
— Мога ли да говоря, с него?
Жената поклати отрицателно глава.
— Аз съм негов син. Той ме чака.
— Той не ви чака вече — отговори жената.
Едва тогава Мариус забеляза, че лицето й е обляно в сълзи.
В осветената от лоена свещ стая имаше трима мъже: единият прав, другият коленичил, третият проснат на земята, по риза. Проснатият беше Жорж Понмерси. Лекарят и свещеникът бяха другите двама.
Полковникът имаше мозъчно възпаление. Обзет от мрачни предчувствия, той бе писал в началото на заболяването си на господин Жилнорман с молба да види сина си. Когато Мариус пристигна във Вернон, той бе почнал да бълнува. Станал беше от леглото си и се бе спуснал навън с вика:
— Синът ми още не идва! Ще отида да го посрещна!
После се беше строполил, преди да стигне до прага.
Лекарят пристигна много късно. Свещеникът пристигна много късно. И синът пристигна много късно.
Мариус се загледа в гордото, мъжествено лице на баща си, но не изпита никакво вълнение. Стана му неудобно от присъстващите, които явно бяха разстроени. Той имаше угризения, но нима беше виновен? Какво да прави, като не обичаше баща си?
Полковникът не беше оставил нищо освен едно листче за сина си. Прислужницата го даде на Мариус.
„За моя син. Императорът ме направи барон на бойното поле при Ватерло. Понеже Реставрацията ми оспорва тази титла, която съм заплатил с кръвта си, нека моят син я вземе и носи. Той безспорно ще се окаже достоен за нея.“
На гърба на същото листче полковникът беше добавил:
„В същата битка при Ватерло един сержант спаси живота ми. Той се казва Тенардие и напоследък държеше малко ханче в Монфермей. Ако синът ми го срещне, нека направи за него всичко, каквото може.“
Мариус прибра листчето от неопределено чувство на почит към смъртта и веднага след погребението на полковника се върна в Париж, без повече да се сети за баща си.
ГЛАВА VII
КАК ЕДНА СУТРЕШНА ЛИТУРГИЯ МОЖЕ ДА ВИ НАПРАВИ РЕВОЛЮЦИОНЕР
Мариус беше запазил набожните привички от детството си и ходеше понякога в църквата Сен-Сюлпис. Един ден той коленичи разсеяно на едно молитвено столче, на чието облегало се четеше името „господин Мабьоф, църковен настоятел“.