Безплътният Бабе беше пълна противоположност на Устатия. Бабе беше мършав, но умен. Притежаваше всички сръчности и упражняваше различни съмнителни занаяти. Беше по едно време шут и палячо, продаваше гипсови бюстове, вадеше зъби, показваше уроди по панаирите. Изпечен мошеник. Четеше вестници — невероятно изключение за тъмния свят, към който принадлежеше. Веднъж прочете, че някаква жена родила дете с телешка муцуна.
— Ех че късмет! — възкликна той. — Как и моята жена не ми роди такова!
Имаше жена и деца, но не знаеше какво са станали Просто ги беше загубил.
Кой беше Грошаря? Нощта. За да се покаже, той чакаше небето да почернее. Излизаше от леговището си вечер и се прибираше призори. Къде се намираше леговището му? Никой не знаеше. Ако някой запалеше свещ, той си слагаше маска.
Той бродеше страшен и неуловим. Не бяха сигурни дали има име, защото Грошаря беше прякорът му. Не бяха сигурни дали има глас, защото можеше да говори и с корема си. Не бяха сигурни дали има лице, защото бяха виждали само маската му. Той изчезваше като видение и изникваше от земята.
Монпарнас беше зловеща личност. Той беше още юноша. Хубаво лице, сочни устни, прекрасни коси, блестящи очи. Но притежаваше всевъзможни пороци и жадуваше за всевъзможни престъпления. Почнал бе като гамен, превърнал се бе в уличник, а уличникът беше станал професионален крадец. Причина за всички негови престъпления беше силното му желание да бъде елегантен. Първата проява на елегантност е безделието, а безделието на бедняка неизбежно води до престъпление. На осемнадесет години беше оставил вече доста трупове зад себе си. Той се разхождаше с цвете на бутониерата и с бокс в джоба.
Тази четворка действаше като един единствен четириглав загадъчен крадец. Бяха известни под името Котешки час, навярно защото трудовата им дейност се приключваше ведно с пукването на зората.
Ето кои бяха главните съучастници на Котешки час: Паншо, наричан още Пролетняка.
Брюжон, потомък на цяла династия Брюжоновци, добре познати на полицията,
Булатрюел, работник по пътищата;
Удушвача,
Бияча,
Петачето или още Двата милиарда
и много други, с които може би ще се срещнем.
Какво е нужно, за да се пръснат тия зли духове? Светлина. Потоци светлина. Нито един прилеп не може да издържи на утринните зари. Залейте със светлина мрачните подземия на обществото!
ГЛАВА XXII
НАХОДКА
Мина лятото, а след него и есента. Настана зима. Нито старият господин, нито дъщеря му стъпиха вече в Люксембурската градина. Мариус живееше с една единствена мисъл: как да види отново нежното, любимо лице. Не беше вече предишният решителен, пламенен и твърд младеж. Изпаднал беше в безпросветна печал. Работата не го привличаше, самотата му тегнеше, разходките го изморяваха. Природата му изглеждаше пуста.
Обсипваше се с упреци. „Защо я проследих? Не бях ли щастлив, докато се гледахме отдалеч? Какво исках повече? Пада ми се…“
Започна да живее още по-уединено и почти не се срещаше с приятелите си. По същото време една среща много го развълнува. Една вечер се размина с някакъв мъж в работни дрехи с нахлупен каскет, под който се подаваха снежнобели коси. Странно, стори му се, че позна господин Льоблан. Но какво означаваха тия работнически дрехи. Мариус беше озадачен. Преди да се сети да го проследи, мъжът изчезна.
Мариус все още живееше в плевника Горбо. По това време нямаше други наематели освен него и семейство Жондрет, чийто наем веднъж беше платил.
Един ден той се разхождаше с наведена глава по булеварда, потънал в нерадостните си мисли. Внезапно някой то докосна в мъглата. Две дрипави момичета вървяха бързо, задъхани, като че ли бяха тичали. Те разговаряха шепнешком. По-голямата шепнеше задавено:
— Фантетата довтасаха. Едва не ме натикаха в дрънголника.
— Аз пък ги мярнах навреме — отвърна другата. — Че като фъснах!…
Мариус разбра от жалкия им жаргон, че полицията едва що не ги е уловила. Двете момичета потънаха в мрака. Внезапно Мариус забеляза в краката си някакъв пакет. Навярно момичетата го бяха изпуснали. Той извика подире им, но никой не му отговори. Мариус пъхна пакета в джоба си и отиде да вечеря.
Когато се събличаше вечерта, го напипа. Реши, че може би съдържанието ще го осветли за притежателя и ще може да му го върне. Вътре имаше четири незапечатани писма. И четирите миришеха на долнокачествен тютюн. Бяха адресирани до различни лица, но безспорно бяха написани от една и съща ръка, макар че бяха подписани с различни имена.