„Фантетата довтасаха.“
— И сестра ми, и аз сме ходили на училище. Не винаги сме били такива…
Тя не довърши. После с тон, в който се долавяше подтисната горест, тя завърши:
— Не е болка за умиралка!
И тутакси затананика весело някаква песничка. После тя се загледа в Мариус и с особено изражение му каза:
— Знаете ли, че вие сте много хубав младеж, господин Мариус?
Мариус се изчерви.
— Вие не ме поглеждате, но аз ви познавам. Срещала съм ви по стълбите, виждала съм ви, като отивате при един старик, дядо Мабьоф, или да се разхождате.
— Госпожице — каза й Мариус, — струва ми се, че тук има един пакет за вас.
Той й подаде пакета с четирите писма. Момичето плесна с ръце.
— Къде ли не го търсихме! На булеварда ли го намерихте? Тази мухла, сестра ми, го е изпуснала. Понеже не сме преритали за бой, казахме на нашите, че сме предали писмата. Как разбрахте, че са мои? Ах, да, по почерка. Всъщност сега е точно време за стареца, който ходи на черква. Ще му го занеса. Може би ще даде нещо, за да можем да хапнем. Знаете ли какво значи да ядем днес? Това значи наведнъж да изядем онзиденшния обед, онзиденшната вечеря, вчерашния обед и вчерашната вечеря. Как ви харесва?
Мариус пребърка джобовете си и успя да намери пет франка и шестнадесет су. Даде петте франка на девойката и задържа шестнадесетте су. „Все ще ми стигнат за вечеря“ — каза си той.
Тя сграбчи монетата.
— Отлично! И за нас изгря слънце! Ей че аванта! Брей че сте шик! Тупкалото ми ви принадлежи! Два дни плюсканица! Ще лапаме и ще къркаме до насита!
Тя махна дружески с ръка на Мариус и тръгна към вратата с думите:
— Довиждане, господине. Все пак ще отида да потърся моето старче.
ГЛАВА XXIV
БЛАГОСЛОВЕНАТА ШПИОНКА
Мариус живееше от пет години в бедност и оскъдица, но за пръв път разбра, че не беше изпитвал истинска мизерия. Преди малко се сблъска с нея. Жалкото създание я въплътяваше. Който е познал нищетата на мъжа, не е видял нищо, докато не види нищетата на жената. Когато някой мъж стигне до крайна несрета, той прибягва до крайни средства. Горко на беззащитните създания край него! Той насилва тогава грубо жената и децата да вършат безчестия. Здраве, младост, свян биват трагично потъпкани.
Тази девойка разкри пред Мариус нова грозна страница на нощта.
За пръв път се замисли за съседите си и се загледа в стената, която го делеше от тях. Тя беше изградена от летви и греди, замазани с тънък пласт хоросан. С изненада съзря близо до тавана триъгълна дупка. Хоросанът на това място се бе откъртил. Любопитството е свойствено на състрадателните хора. Той стъпи върху скрина си и надникна през своеобразната шпионка. Позволено е да надникнем в хорската несрета, когато искаме да я облекчим.
ГЛАВА XXV
ЧОВЕКЪТ-ХИЩНИК В БЪРЛОГАТА СИ
Градовете, както и горите, си имат пещери, в които се спотайват техните най-зли и най-страшни зверове. Само че в градовете се крият свирепи и жалки уроди, а в горите — диви и величави животни. Пещерите безспорно са за предпочитане пред бордеите.
В такъв бордей бе надникнал Мариус.
Мръсна, воняща, неприветлива обширна стая с много чупки и тъмни ъгли и с жалка мебелировка. Два одъра, покрити с парцали, разклатена маса, един единствен стол и няколко ощърбени глинени съдове. Стените боледуваха сякаш от проказа. Тук-таме бе избила влага и личаха непристойни рисунки. По неравния под — виждал всичко друго, но не и метла — се търкаляха скъсани терлици, чехли и парцали. Имаше и камина с две унило димящи главни в нея.
Пред масата седеше дребен хилав мъж с вид на мошеник, облечен в женска риза и окалян панталон. Дебела жена беше приклекнала край огнището, облечена само с риза и плетена фуста с разноцветни кръпки. На единия одър седеше бледо, почти голо момиченце. То бе казало предната вечер:
— Че като фъснах!…
Подтиснат от гледката, Мариус се канеше да слезе от наблюдателницата си, когато вратата на съседната бърлога се отвори и се показа по-голямата дъщеря. Тя изкрещя, цяла сияеща от радостно възбуждение:
— Той идва!
— Благотворителят от черквата?
— Идва след мен с файтон.
— Ами че той е милионер!
— Обясни ли му къде точно живеем? В църквата ли го намери? Какво ти каза, като прочете писмото?
— Дъра-бъра, дъра-бъра! — сопна се дъщерята. —Много бързаш, бе човече! Дадох му писмото, а той ми каза: „Ще взема файтон и ще дойда у вас.“ Когато му казах адреса, той, като че ли се изненада и се поколеба за миг, после добави: „Няма значение!“ Зърнах преди малко файтона, като завиваше по нашата улица. Затова си плюх на петите.