— Бъди спокоен.
— Ядохте ли нещо?
— Имаше три големи картофа.
— Утре ще вечеряте патици с гарнитури. Всичко е наред! Сигурна ли си, че в стаята на съседа няма никого?
— Не се прибра през деня.
— Все пак не е зле да се провери. Вземи свещта, щерко, и иди да видиш.
Мариус коленичи и изпълзя под кревата.
Вратата се отвори и той съзря голямата дъщеря на Жондрет със свещ в ръка. Тя се отправи към леглото и Мариус изтръпна, но девойката всъщност се оглеждаше в огледалото над кревата.
— Защо се бавиш? — извика баща й.
— Гледам под леглото и под мебелите — извика тя. — Няма никого.
— Идвай веднага! Нямам време за губене!
— А сега марш на улицата и добре да си отваряте зъркелите! Забележите ли нещо, светкавично тук!
— Как се стои бос в снега — измърмори недоволно по-голямата.
— Утре ще имате копринени ботинки! — обеща бащата.
В къщата останаха само Жондретови и Мариус, както и четирима загадъчни посетители, притаени в здрача на коридора, които той не бе съзрял.
Бърлогата на Жондретови беше отлично нагодена, за-да служи за арена на престъпление. Тя беше най-вътрешното помещение, няколко необитаеми стаи я деляха от булеварда, а единственият й прозорец гледаше към пусти парцели, заградени със зидове. Мариус зае наблюдателния си пост. В камината пламтеше мангал с дървени въглища. В него бе забучено дълго длето, цялото нажежено от жаравата. В ъгъла зад вратата бяха струпани съмнителни железарии. В стаята цареше злокобно спокойствие. По едно време Жондрет издърпа чекмеджето на масата, извади дълъг кухненски нож, опита острието му и пак го пъхна обратно. Мариус от своя страна извади пистолета.
Жондретица излезе да чака стария господин пред вратата.
— Има си хас да не дойде! — измърмори Жондрет, когато часовникът изби шест часа.
Но почти в същия миг вратата се отвори и се появи Жондретица с фенер в ръка. Тя светеше на посетителя.
— Заповядайте, благодетелю мой — извика Жондрет и скочи да го посрещне.
Господин Льоблан влезе в стаята. Спокойното му доверчиво изражение вдъхваше почит. Той остави на масата четири наполеона.
— Господин Фабанту — каза той, ето за наема и за най-насъщните ви нужди.
— Господ да ви възнагради стократно, благодетелю мой! — възкликна Жондрет.
А сега нека читателят си представи ледената нощ, усамотеното предградие, мрачния булевард, из който не се мяркаше нито един минувач, плевника Горбо в най-затънтената му част, а в плевника осветената със свещ бърлога, двамата мъже от двете страни на масата, неподозиращия нищо господин Льоблан и зловещо усмихнатия Жондрет, приклекналата в ъгъла Жондретица и невидимия Мариус, изправен неподвижно със зареден пистолет, непропускащ нито една дума, нито един жест. Той не беше изплашен, а дълбоко отвратен.
Между другото той се надяваше, че при сблъскването между Жондрет и господин Льоблан ще блесне искра и ще освети макар и малко тайната, която жадуваше да узнае.
ГЛАВА XXX
НЕ Е ЗЛЕ ДА СЕ НАБЛЮДАВАТ ТЪМНИТЕ ЪГЛИ
Жондрет плещеше, каквото му хрумне, за да печели време.
— Толкова сме злочести, уважаеми господине! Имаме ръце, но защо ни са, когато нямаме работа. Горим от желание да вършим нещо, а работа няма. Нищо не ни остана от предишното благополучие. Нищо! Само една картина на която много държа, но все пак съм готов да се разделя с нея, защото трябва да се живее.
Докато Жондрет бъбреше, в стаята безшумно се вмъкна още един посетител и седна безмълвно на най-близкото легло.
Господин Льоблан инстинктивно се обърна и трепна.
— Какъв е този човек?
— Съсед. Не му обръщайте внимание.
Съседът имаше съвсем необикновен вид.
— Та ви казвах, скъпи благодетелю, че имам една картина за продан.
Откъм вратата долетя леко шумолене. Втори човек се вмъкна и седна до първия. Макар че се плъзна безшумно в стаята, и той не убягна от погледа на господин Льоблан.
— Не му обръщайте внимание. Те са от къщата. Та казвах ви, че ми е останала една много ценна картина… Ето, вижте, господине.
Той стана, приближи се до една рамка, обърната към стената и показа лицевата й страна.
— Какво представлява това? — попита господин Льоблан.
— Картина от голям художник, благодетелю мой, която ми е извънредно скъпа…
Било случайно, било защото в сърцето му се бе прокраднало безпокойство, господин Льоблан плъзна поглед към дъното на стаята. Мъжете бяха станали четирима. И четиримата застанали неподвижно с голи ръце и начернени лица. Никой нямаше обувки на краката си.