— Наши приятели. Съседи — обясни господин Жондрет. — Коминочистачи. Не им обръщайте внимание, благодетелю мой, ами купете тази картина. На колко я оценявате?
— Това е обикновена фирма на кръчма и струва най-много три франка.
— Носите ли си портфейла? — отговори Жондрет кротко. — Ще се задоволя с хиляда екю.
Господин Льоблан се изправи, облегна се на стената и се огледа. Жондрет продължаваше да хленчи:
— Ако не купите картината ми, оставам без средства за препитание и не ми остава нищо друго освен да се хвърля в реката.
Внезапно в угасналия му поглед блесна дива омраза, той се изправи, лицето му стана страшно и той кресна гръмогласно:
— Всичко това са празни приказки! Не ме ли познахте?
В същия миг вратата на стаята отново се отвори и в стаята влязоха още трима мъже с маски от черна хартия на лицата. Жондрет сякаш очакваше тяхното идване.
— Готово ли е всичко? — попита той.
— Да — отвърна най-мършавият от тях.
— Чака ли долу файтон?
— Да.
— Ами каручката впрегната ли е?
— Тя чака там, където казахме.
— Много добре.
Господин Льоблан беше силно побледнял. Той оглеждаше бърлогата и явно най-сетне си беше дал сметка къде е попаднал. Но в изражението му нямаше и сянка от уплаха. Внезапно се беше преобразил от безобиден старик едва ли не в атлет. Мариус се почувствува горд с бащата на любимата си.
— Значи не можете да ме познаете?
— Не.
— Не се казвам Фабанту, нито Жондрет! Името ми е Тенардие. Кръчмарят от Монфермей! Разбрахте ли сега?
— И сега толкова, колкото и по-рано — отвърна невъзмутимо старецът.
Когато Жондрет каза: „Името ми е Тенардие“ Мариус се разтрепера от главата до краката. Дясната му ръка, готова да даде уречения изстрел, се отпусна бавно. Разкривайки самоличността си, Жондрет не успя да развълнува господин Льоблан, но хвърли в страшен смут Мариус. Той бе носил до сърцето си това име, вписано в бащиното му завещание! То бе станало светиня за него. Нима това беше Тенардие, когото бе търсил безуспешно? Какво се оказваше? Спасителят на баща му беше най-опасен злодей! И на кого се канеше да посегне този човек? Какво съдбоносно съвпадение! Най-сетне му се удаваше да се разплати със спасителя на баща си, но как? Като го прати на ешафода! Какво щеше да види баща му от своя гроб? Тенардие щеше да бъде екзекутиран и то по вина на сина му. Но от друга страна можеше ли да стане свидетел на такава гнусна клопка и да не я осуети? Кой път да избере? Да измени на обета, който си бе дал, или да допусне да бъде извършено престъпление? Едва не падна в несвяст.
Междувременно Тенардие беше изпаднал в неистова радост. Той изрева:
— Изиграх ли те? Пипнах ли те? Падна ли ми най-сетне? Дърт хапльо! Не ме познаваш, така ли, ти, който дойде в Монфермей на връх Коледа в кръчмата ми и отмъкна Чучулигата, детето на Фантин! Значи не си ти дрипльото с жълтия сюртук? И да не мислиш, че си уредил въпроса, стар дрипльо, като си донесъл един куп парцали и две болнични одеала? Крадец на деца!
После удари с юмрук по масата и кресна:
— А най-противното от всичко е тази му добродушна мутра! Ти си причина, за всичките ми нещастия. Ти взе от кръчмата ми момичето, което ми беше вече докарало много пари и можеше да ме храни цял живот. Признай си: нали ме смяташе за голям будала, когато си отиде с Чучулигата?
Тенардие млъкна. Едва тогава господин Льоблан каза:
— Не разбирам какво приказвате. Заблуждавате се. Аз съм беден човек. Не ви познавам.
— Едно си баба знае, едно си бае! Не виждате ли кой съм?
— Извинете, господине, виждам добре, че сте разбойник.
При тези думи Тенардие пристъпи към мъжете и каза, цял треперещ:
— И има дързостта да ми говори с този тон!
После пак се обърна към господин Льоблан:
— Да ви кажа още нещо, господин благодетелю! Аз не съм човек, който си крие името и задига деца от къщята. Аз съм бивш френски войник и заслужавам орден! Участвал съм в битката при Ватерло и спасих живота на един генерал, забравих му вече името. Знаете ли кого изобразява тази картина? Мене. Великият Давид пожела да обезсмърти моя подвиг. Но да приключим разговора. Трябват ми пари. Много пари или вие няма да излезете жив оттук.
От известно време господин Льоблан като че ли следеше всяко движение на Тенардие, който сновеше в яростта си из бърлогата без сянка от безпокойство, защото знаеше, че вратата е завардена и че са девет срещу един? Господин Льоблан се възползва от мига, когато той му обърна гръб, събори с юмрук масата, бутна прозореца, стъпи на перваза и преметна единия си крак навън. Беше полуизлязъл, но шест яки ръце го сграбчиха и върнаха в стаята. Паншо замахна над главата на нещастника с някаква желязна пръчка.