— Ах, да, барон Понмерси. Той живее… чакайте, вече не живее там… Уви, не зная. Чакайте, спомних си нещо. Много често отива на Чучулигина поляна. Сигурно ще го срещнете, ако отидете там. Отдавна не е идвал при мене.
Когато господин Мабьоф се изправи, в градината нямаше никого. Момичето беше изчезнало. Той наистина се поуплаши. Ако градината му не беше полята, сигурно щеше да го вземе за привидение.
ГЛАВА IV
ВИДЕНИЕТО НА МАРИУС
Мариус беше свикнал да пише в една тетрадка тъжните си мисли и бленувания. Той наричаше тези почти всекидневни бележки „Писма до нея“. Другият му неотменен навик беше станала Чучулигината поляна, където също отиваше всеки ден. Той живееше повече там, отколкото у Курфейрак.
Тази сутрин той седна на парапета на моста над реката и пак се унесе в мечти по нея. Чуваше шума от бухалките на перачките по реката и птичите песни. От една страна — песни на щастливо безгрижие, а от друга — ритмичните удари на труда. Направи му впечатление, че и двата вида звуци бяха еднакво жизнерадостни.
Изведнъж сред морния си унес чу познат глас.
— А-а! Ето къде сте били!
Мариус вдигна очи и разпозна злочестото момиче, което беше дошло една сутрин при него: по-голямата дъщеря на Жондрет. Сега знаеше името й. Чудно явление. Тя изглеждаше още по-дрипава, но и по-хубава. Двойно развитие, което мъчно можеше да се предвиди по-рано. Девойката стоеше пред него със сянка от радост в очите и бегла усмивка на устата.
— Значи пак ви срещнах! Дядо Мабьоф беше прав! Колко ви търсих! Да знаете само! Бяха ме прибрали на топло, но щом ме пуснаха, как ли не ви търсих! Не живеете ли вече там?
— Не.
— Разбирам. Заради онази работа. Къде живеете сега?
Мариус не й отговори.
Лицето на момичето постепенно помръкна.
— Не се ли радвате, че ме виждате?
Мариус продължаваше да мълчи.
— Знаете ли, само да поискам, ще ви накарам да се зарадвате!
— Какво искате да кажете?
Момичето прехапа устни. Явно то изживяваше вътрешна борба. Най-сетне се реши.
— Какво пък! Има ли значение? Изглеждате тъжен, а аз искам да сте доволен. Обещайте ми само, че ще се засмеете. Спомняте ли си, че ми бяхте обещали каквото поискам…
— Да, но говори по-бързо!
— Зная адреса.
Мариус побледня.
— Чий адрес?
— Който ми бяхте поръчали да открия, нали знаете… на госпожицата! — добави девойката и въздъхна дълбоко.
Мариус скочи от парапета и хвана като обезумял ръката й.
— Отлично! Води ме там! Искай от мене всичко!
— Елате с мене. Не зная улицата и номера, но ще ви заведа. Колко се зарадвахте само! — каза тя с глух глас.
По челото на Мариус мина облак. Той улови Епонин за ръка.
— Закълни ми се, че няма да кажеш този адрес на баща си! Обещай ми, Епонин!
— Епонин! Как сте узнали името ми?
— Обещай това, за което те моля!
— Колко мило! Нарекохте ме Епонин! — повтаряше тя, без да чува думите му.
— Но бъди така мила и ми обещай да не даваш адреса на баща ти.
— О! Бъдете спокоен, той е в килията. Пък и какво ме е грижа за баща ми?
— Но ти не ми обещаваш!
— Добре, де! Обещавам. Кълна се. Никому няма да кажа.
— А сега, заведи ме там.
— Веднага ли?
— Веднага.
Горкото момиче тръгна пред него със свито сърце. То си мислеше с болка: „Колко се зарадва!“ По едно време се обърна.
— Нали ми бяхте обещали нещо?
Мариус бръкна в джоба си и намери само пет франка. Извади ги и ги пъхна в ръката на Епонин, но тя разпери пръстите си и пусна монетата на земята, като го погледна мрачно:
— Не ми трябват парите ви!
ГЛАВА V
ТАЙНСТВЕНАТА КЪЩА
На улица Плюме имаше една странна къщичка с градина отпред, заградена с решетка. Но зад къщата имаше заден двор с ниска пристройка в дъното и от нея, по тесен, дълъг коридор между две съседни огради се излизаше на друга улица и едва ли не в друг квартал. Стратегическо жилище, чийто двоен вход никой не можеше да подозира.
През октомври 1832 година един възрастен мъж беше наел къщичката и беше сменил бравите на външните врати. Той се настани там е една девойка и с възрастната си прислужница.
Мъжът беше Жан Валжан, а девойката — Козет. Жан Валжан беше прекарал няколко напълно спокойни и щастливи години в манастира, но все пак го беше напуснал по своя воля, макар и с радост да бе готов да живее в него до последния си час заедно с Козет. Но той осъзна, че неговото желание е егоистично. Ако се задържеше още малко там, монахините щяха да покалугерят Козет, а той не искаше да обрича жизнерадостното момиче на такава безрадостна участ.
Използува като претекст смъртта на мнимия си брат Фошльован, каза на игуменката, че е получил малко наследство, което му позволява да преживява, без да работи и напусна убежището си заедно с Козет. Той откри случайно къщичката на улица Плюме и се залости в нея. Нае и два други скромни апартамента в отдалечени един от друг квартали, за да не бъде изненадан, както през нощта, когато по чудо се беше изплъзнал от Жавер. Той прекарваше известно време ту в единия, ту в другия. Така този толкова почтен и добродетелен човек имаше три жилища в Париж, за да може да убегне от окото на полицията.