— Казва, че щял да ни изхвърли.
— Ще си идем.
— Зарзаватчийката не дава вече подпалки. Иска си парите.
— Затова пък има слънце.
— И месарят вече не дава на вересия.
— И без това мъчно смилам месото. Става ми тежко от него.
— А какво ще ядем?
— Хляб.
— Да, ама и хлебарят вика, че ако няма пари, няма да има и хляб.
— Нали имаме ябълки.
— Но, господине, не може все пак да се живее съвсем без пари.
— Отде да ги взема?
Бабичката си отиде. Старецът се замисли. И Гаврош се замисли. Вместо да прескочи плета, той приклекна и откри в него същинска колибка, защото долните клони се раздалечаваха. Той се сгуши в нея.
Внезапно на осветената от здрачното небе улица се появиха две сенки. Едната вървеше напред, а другата я следваше на известно разстояние.
Първата сянка напомняше стар буржоа, прегърбен и замислен. Втората беше стройна и енергична. Под скъпата шапка се очертаваше юношески профил. Гаврош позна Монпарнас. Явно беше, че замисля нещо против другия. Монпарнас на лов в подобен час и на подобно място наистина вещаеше заплаха. Момчето се изпълни с жалост към непознатия.
В същия миг Монпарнас скочи върху жертвата и я стисна за шията. Гаврош едва сдържа вика си: единият мъж лежеше под другия и се бъхтеше безпомощно. Само че поваленият на земята беше Монпарнас. Безобидният буржоа го беше притиснал с каменното си коляно.
„Бива си го дъртака!“ — помисли си Гаврош.
Цялата сцена се беше разиграла в пълна тишина. Непознатият се изправи и Гаврош чу следната дума:
— Стани!
Монпарнас се надигна, засрамен и озлобен. Гаврош слушаше и гледаше, цял уши и очи. Забавляваше се от все сърце.
— На колко години си?
— Деветнадесет.
— Ти си здрав и силен. Защо не работиш?
— Защото не ми се ще.
— С какво се занимаваш?
— Безделнича.
— Говори сериозно. Какъв искаш да станеш?
— Джебчия.
Възрастният мъж се замисли дълбоко. После произнесе в мрака тържествена реч, от която Гаврош не пропусна нито дума.
— Мое дете, ти избираш поради мързела си най-трудното съществуване. Спри се, докато е време, и се спаси. Желязната ръка на неумолим труд ще те сграбчи; знай, че който се отказва доброволно от труда, го получава под форма на наказание. Не искаш да работиш? Ще станеш роб. Откажеш ли се от почтената умора на хората, ще споделиш потта на прокълнатите. Ще облажаваш орача, жетваря, ковача. Животът ти ще стане чудовищен. Всеки, ако рече да излезе, бутва вратата си и е навън. А ти, ако поискаш да излезеш, ще трябва да пробиеш стена. Или да изплетеш от чаршафите си въже, да излезеш през тъмничното прозорче и да увиснеш над бездната, за да паднеш неизвестно къде. Уловят ли те, карцер и нова присъда. Ето бъдещето ти. Тежко томува, който е решил да бъде паразит! Ах, бедно дете, тръгнал си по неверен път. Кражбата е най-тежката професия. Върви си сега и помисли над думите ми. Какво впрочем искаше от мен? Кесията ми? На ти я! — и старецът пъхна в ръцете на младежа кесията си.
Монпарнас я задържа за миг, за да провери тежестта й и я пъхна машинално в джоба си, както ако я беше откраднал.
Непознатият продължи разходката си.
— Празен дърдорко! — измърмори Монпарнас.
Кой беше този мъж? Читателят навярно се е досетил. Монпарнас го загледа разсеяно. В същия миг Гаврош допълзя до него, посегна безшумно и измъкна кесията. После я метна през плета в краката на дядото и си плю на петите.
Дядо Мабьоф се сепна. Наведе се и вдигна кесията. Вътре имаше няколко наполеона. Той я отнесе на леля Плутарх.
— От небето ще да е паднала — заключи тя.
ГЛАВА VIII
СТРАХОВЕТЕ НА КОЗЕТ
Жан Валжан замина за няколко дни. Това му се случваше от време на време, макар и рядко. Къде отиваше? Никой не знаеше, дори и Козет. Той предприемаше тези кратки пътувания, когато парите в къщи се привършваха. Каза, че ще се върне след три дни.
Козет остана сама с баба Тусен. За да се разсее, вечерта тя отвори пианото си и започна да пее, акомпанирайки си сама. Когато свърши, остана замислена. Внезапно й се стори, че някой ходи в градината. Не можеше да бъде Тусен. Тя си беше вече легнала. Беше десет часа вечерта. Козет долепи ухо до затворените капаци на прозореца и й се стори, че долавя предпазливи мъжки стъпки. Качи се на първия етаж и отвори шпионката, изрязана в капака. Имаше пълнолуние. В градината не се виждаше никой.
Девойката престана да мисли за случилото се. По природа не беше страхлива. Беше необщителна, но смела. На другия ден се разхождаше по сумрак. Пак й се стори, че долавя шумолене, но нищо не се виждаше. Тя излезе от храсталака и понечи да прекоси малката морава пред входната площадка. Точно в този миг луната изгря и открои сянката й върху моравата. Редом с нея луната бе очертала и друга сянка, необикновено страшна и зловеща, с кръгла шапка на главата. Сякаш някакъв мъж бе застанал досам храсталака, на няколко крачки от нея.