Известно време Козет не беше в състояние нито да извика, нито да помръдне или да извърне глава. Най-сетне събра цялата си смелост и се обърна. Нямаше никого. Погледна към земята. Сянката беше изчезнала.
Тя претърси безстрашно храстите, стигна чак до решетката. Никой.
Този път се вледени. Пак ли халюцинация? Два дни поред? Сянката едва ли беше призрак. Призраците не носят кръгли шапки.
Щом баща й се върна, тя му разказа какво й се бе случило или привидяло. Вместо да вдигне рамене и да каже: „Ех, че си ми глупавичка!“, баща й се угрижи.
— Има нещо в тази работа — промълви той.
После отиде в градината и внимателно огледа решетката. През нощта Козет се събуди. Този път нямаше съмнение. Тя чуваше ясно стъпки под прозореца си. Изтича и отвори шпионката. В градината действително стоеше мъж с дебела тояга. Тъкмо щеше да извика, луната освети профила му. Беше баща й.
Жан Валжан прекара в градината цялата нощ, както и следващите две. На третата нощ Козет чу силен смях. Баща й я извика:
— Козет, ела да видиш твоята кръгла шапка!
И той й посочи върху моравата ясно очертана сянка с кръгла капа, напомняща наистина мъж с шапка. Беше сянката на един кюнец с кръгъл похлупак от съседния покрив.
Козет се разсмя и всички мрачни предчувствия се разсеяха, а и Жан Валжан се успокои напълно. Козет дори не се замисли за странното поведение на кюнеца, който се отдръпваше, щом съзрат сянката му, защото сянката беше изчезнала, когато Козет се бе обърнала.
Няколко дни по-късно се случи нещо ново.
ГЛАВА IX
СЪРЦЕТО ПОД КАМЪКА
До решетката на градината имаше каменна пейка, скрита от погледите зад жив плет, но ако някой минувач желаеше, можеше да я стигне с ръка през решетките и клонките.
Една вечер Жан Валжан беше излязъл, а Козет беше седнала след залез слънце на пейката. В душата й постепенно нахлу печал, непреодолима и безпричинна. Тя стана и се заразхожда из градината. После се върна на пейката.
Там, където бе седяла допреди малко, сега лежеше доста голям камък. Какво ли означаваше това? Той не можеше да дойде от само себе си върху пейката. Нечия ръка се е провряла през решетката. Този път Козет се уплаши не на шега. Тя не докосна камъка и без да се осмели да погледне назад, се скри в къщата и затвори капаците на прозорците. Накара Тусен да залости грижливо всички врати и прозорци, да провери цялата къща от мазето до тавана, затвори се в стаята си, бутна резетата и си легна, но спа много лошо. Цяла нощ й се присънваше камъкът, голям колкото планина. Когато слънцето изгря — изгряващото слънце разсейва мигом страховете — Козет се събуди и си каза: „Какво ме е прихванало? Ама че бъзла съм станала!“
Тя до такава степен се успокои, че дори камъкът й се стори нереален. „Толкова е имало камък, колкото и мъж в градината!“ — помисли си тя и изтича долу. Обля я студена пот. Камъкът си стоеше върху пейката. Уплахата й беше краткотрайна.
— Чудо голямо! — промълви тя. — Да видим какво има тук!
Тя повдигна камъка и намери бял плик. Без адрес, без печат. Отвори го. Той съдържаше малка тетрадка с номерирани страници, на всяка от които бе изписано по едно изречение с красив почерк. Липсваше подпис, а и обръщение.
Зачете. Всяка страница съдържаше една любовна мисъл. На едно место прочете:
„Любовта е ненаситна. Постигнеш ли щастието, копнееш за рая; постигнеш ли рая, копнееш за небето.“
— Дали тя идва още в Люксембурската градина?
— Не, господине.
— В тази ли черква се моли?
— Не идва вече тук.
— Нали тук живее?
— Премести се.
— Къде отиде?
— Не каза адреса си.
„Колко е тежко да не знаеш къде живее душата ти!“
Другаде беше написано:
„Срещнах на улицата един много беден младеж. Шапката му — вехта, дрехата — износена, обувките — прогизнали, а душата му — пълна със звездни лъчи.“
На последната страница стоеше следното изречение:
„Слънцето би угаснало, ако на света нямаше поне един влюбен.“
Докато четеше това странно послание, Козет постепенно се унесе в мечти. Една човешка мисъл се беше изляла в тази тетрадка: въздишка след въздишка, без ред, без цел, наслуки. Тетрадката беше писмо. Писмо без адрес и без подпис. От кого? Козет не се поколеба нито за миг. Можеше да бъде само Той.
В душата й отново просветна. Той пишеше! Той беше тук! Неговата ръка се бе провряла през решетката! Той я бе намерил.