Гаврош изтича след децата и ги заговори:
— Какво има, сополанковци?
— Не знаем къде да нощуваме — отвърна по-голямото.
— Само това ли било? Чудо голямо! Плаче ли се за такова нещо? — и той добави с покровителствен тон: — Елате с мен, малчуганчета!
Двете деца тръгнаха след него. Те не плачеха вече.
Гаврош пое с тях към Бастилията. Грубият бръснар го беше настроил нападателно и когато видя една портиерка, влачеща метлата подире си, той й извика:
— С коня си ли излизате, госпожо?
В същото време опръска с кал лачените ботуши на един минувач.
— Ах, ти обеснико! — ядоса се минувачът.
— Оплаквате ли се от някого? — попита Гаврош, подавайки нос от шала.
— От тебе — изсумтя минувачът.
— Гишето е затворено. Не приемам вече оплаквания.
Малко по-нататък Гаврош съгледа под един вход тринадесетгодишно просякинче с толкова къса рокличка, че се виждаха коленете му. Бързото растене играе понякога такива номера.
— Горкото момиче! На, дръж поне това!
И като отви топлия шал от врата си, той наметна мършавите посинели рамене на момичето. Така шалът си възвърна своето първоначално предназначение.
След като стори това, Гаврош се разтресе от студ.
— Бр-р!
Дъждът се ожесточи като че ли още повече от неговото „бр-р“. Лошото небе така наказва добрите постъпки!
— Все едно! — додаде Гаврош, поглеждайки просякинчето, което се беше свило на кълбо под топлия шал. — Тая поне сега си има знаменито кожено палто!
Минаха покрай витрина с гъста желязна мрежа, отличителен белег на хлебарниците. Хлябът се крие като злато зад железни решетки!
— Ей, хлапета, вечеряли ли сте?
— От сутринта не сме хапвали нищо, господине — отвърна по-голямото.
— Че нямате ли си баща и майка?
— Имаме, господине, но не знаем къде са.
— Понякога е по-добре да не знаеш къде са, отколкото да знаеш — заяви философски Гаврош.
— Колко чудесно все пак! Мама ни беше казала, че ще ни води да си вземем върба за Цветница!
— Бабина ти трънкина! — забеляза Гаврош.
— Мама е истинска госпожа.
— Тинтири-минтири! — отвърна Гаврош.
Той се беше спрял пред хлебарницата и от няколко минути опипваше и пребъркваше всички скривалища на дрипите си.
— Спокойно, малчугани! Ще има вечеря за трима ни. И той измъкна едно су от джоба си. После бутна и двете в хлебарницата и сложи монетата върху тезгяха.
— Момче, хляб за пет сантима! На три парчета! Хлебарят изгледа тримата си клиенти и посегна към черния хляб. Гаврош кресна възмутено:
— Квойтуй?
Предупреждаваме читателите, че тази дума замества изречението: „Какво е това?“ Хлебарят го разбра.
— Много хубав второкачествен хляб.
— Искаш да кажеш просеник! — отвърна Гаврош презрително. — Бял хляб, момче! Черпя!
Хлебарят прибра парите, а Гаврош каза на децата:
— Гризкайте!
Те го погледнаха озадачени.
— Ах, вярно, те не разбират още. Яжте! Напъхайте това в човките си!
И той им даде по едно парче, като остави най-малкото за себе си. След като получи парите, хлебарят ги гледаше недоволно.
— Да си идем на улицата — предложи Гаврош.
И те поеха към Бастилията.
Когато минаха по една тъмна уличка, Гаврош се натъкна на Монпарнас.
— У, че си елегантен! И със сини очила! Не ти липсва вкус, честна апашка дума!
— Не кряскай толкова — предупреди го Монпарнас. —-Отивам да търся Бабе.
— Аз мислех, че е в пандиза.
— Отпандизи се.
— Майстор и половина!
Гаврош хвана несъзнателно дръжката на бастунчето, което Монпарнас държеше в ръка и измъкна остра кама.
— Охо! — възкликна той. — Ти си си взел и жандара, само че в цивилни дрехи. С фантета ли възнамеряваш да се биеш.
— Нищо не се знае. Не е лошо да имаш карфица у себе си. Накъде си се запътил?
Гаврош посочи двете си протежета.
— Да ги сложа да нанкат.
— Къде ще спят?
— У мене.
— Нима имаш квартира? Къде е?
— В слона. Квоотуй?
Това е пак говорим израз, който никой не пише, но всеки произнася и значи: „Какво от това?“
— Всъщност защо не. Добре ли си там?
— Отлично. Само че не казвай никому. Вмъквам се през една дупка между предните крака на слона. Е, хайде, лека нощ. Ако ти потрябвам за нещо, там съм. Няма портиер. Търси господин Гаврош.