Монпарнас се запъти към Гревския площад, а Гаврош продължи с децата към Бастилията.
По онова време в югоизточния край на площад Бастилия стърчеше все още странен макет, изграден от зидария и дърво, който представляваше слон с куличка. Могъщ осезаем призрак, изправен до невидимия призрак на Бастилията. Никой не хвърляше поглед към него. Беше изоставен и неприветлив. Този грубоват, но безспорно величествен паметник служеше за убежище на Гаврош.
— Не се бойте, сополанковци — каза той на децата, когато се приближиха. До стобора бе прикрепена стълбата на работниците от съседния дървен склад. Гаврош я изправи и опря горния й край до зеещата тъмна дупка в корема на колоса.
— Качвайте се и влизайте!
Децата не се решаваха. Те се спогледаха ужасени. Той се качи горе, без да използва стълбата и им подвикна да го последват.
— Ето, видяхте ли? Хайде, бебчета! Качи се първо ти! — обърна се той към по-голямото. — Ще ти подам ръка.
Голямото дете се престраши. По-малкото, останало само между огромните лапи на слона, се разрева.
Когато голямото момченце се изкачи достатъчно, Гаврош се присегна и го издърпа горе.
— Чакай тука — каза му той.
После скочи върху тревата, сграбчи петгодишното момченце и се заизкачва с него. Той го подаде на братчето му и каза:
— Аз ще го бутам отдолу, а ти го тегли отгоре. След миг и тримата се озоваха в търбуха на слона.
— Сега сте мои гости, хлапенца!
Празнично облечените буржоа, които се разхождаха в неделя край слона, често подхвърляха самодоволно:
— За какво ли пък служи това?
А то служеше, за да спаси от студ, мраз, град и дъжд, да предпази от зимната хала, от спането в калта и в снега едно малко създанийце без баща и майка, без хляб, без дреха, без покрив. То служеше да приюти невинното, отхвърлено от обществото дете. Да намали поне отчасти обществената вина. За това служеше слонът при Бастилията.
Гаврош потъна уверено в мрака, като собственик, който познава добре жилището си и запуши с една дъска отвора. После драсна клечка кибрит и запали върха на натопен в смола фитил, носещ името „Зимничен плъх“. Двете гостенчета се огледаха. Те сигурно изпитаха същото, което се изпитва в утробата на огромен кит. Над тях се издигаше внушителен скелет.
Малкото момченце се сгуши до братчето си и каза полугласно:
— Тъмно е като в рог.
— Какво ви прихваща? — сопна се Гаврош. — Да не би да искате двореца Тюйлери? Я ги виж, като че са расли в златен кафез! Вънка е тъмно като в рог, глупчо. Вън вали, а тука не. Вън е студено, а тук няма и следа от вятър.
Децата почнаха по-спокойно да разглеждат „апартамента“.
Той ги бутна към дъното на туловището, където се намираше постелята му — дюшек, одеяло и ниша със завеси.
Дюшекът беше сламена рогозка, одеалото — почти ново парче грубо сукно. А сега да видим какво представляваше нищата.
Три дълги пръта, забити в корема на слона, съединени и омотани с въже в горния край, образуваха нещо като пирамида. Тя крепеше мрежа от медна жица, изкусно прикрепена така, че да обвие плътно трите пръта. Долу беше притисната като в обръч от големи камъни. Мрежата напомняше птичите клетки в зоологическата градина. Тази мрежа заместваше завесите.
Гаврош поотмести камъните, повдигна малко мрежата и каза:
— Изпълзете вътре, малчугани!
После се вмъкна и той, и грижливо нареди отново камъните, за да затвори плътно отвора.
И тримата се проснаха върху рогозката.
Гаврош все още държеше в ръка „Зимничния плъх“.
— А сега да къртим — заповяда той. — Ще угася свещника.
— Господине — попита по-малкото братче, като посочи мрежата, — какво е това?
— Това пази от плъховете. Взето е от зоологическата градина.
Докато говореше, той завиваше с края на одеалото малкото момченце, което прошепна:
— Ах, колко е приятно! Колко е топло!
Гаврош изгледа със задоволство одеалото.
— Пак от зоологическата градина. Взех го от маймуните, а рогозката е от жирафа.
Двете деца наблюдаваха смаяни и почтителни това необикновено и изобретателно същество, бездомно като тях, слабо като тях, което не се боеше от нищо.
— А не ви ли е страх от градските сержанти? — попита по-голямото.
— Не се казва сержанти, а фантета. Ами я ми кажете, защо ревяхте одеве?
— Защото нямаме вече жилище.
— Не се казва жилище, а соба.
— И после, страх ни беше да останем сами нощем.
— Не се казва нощем, а по мръкнало.
— Благодаря, господине — каза детето.
— Няма вече да хленчите. Аз ще се грижа за вас. Ще видите колко хубаво ще си живеем. През лятото ще се къпем в реката, а през зимата ще ходим на театър. Брей, фитилът догаря. Внимание! Нямам пари за повече осветление.