Стар комин беше долепен до стената близо до мястото, където се беше вкопчил Тенардие.
— Трябва да се покатерим по комина — каза пак Монпарнас.
— По кюнеца? — възкликна Бабе. — Мъж никога. Само дете може да се покатери.
— Откъде да вземем дете? — обади се Устатия.
— Почакайте малко. Сетих се откъде — каза Монпарнас и се втурна към Бастилията.
Изминаха седем-осем минути, осем века за Тенардие. Четиримата му другари не промълвяха нито дума. Най-сетне в дворчето се вмъкна Монпарнас, водещ със себе си Гаврош.
— Юнак ли си, малчугане? — попита го Устатия.
— Малчуган като мене е мъж, а мъже като вас са малчугани.
— Брех, че дълъг език — удиви се Бабе.
— Детето на Париж не е вчерашно — каза Брюжон.
Обясняха му какво трябва да направи. Момчето цъкна неподражаемо с език, сякаш искаше да каже: „Само толкова ли?“
— Горе има един човек, когото трябва да спасиш — поде Монпарнас.
— Съгласен ли си? — попита го Брюжон.
— Глупак — отвърна Гаврош, като че ли въпросът му се стори излишен. Той свали обувките си. Устатия го сграбчи и го сложи на покрива на барачката, от която излизаше комина. Детето захапа въжето и се заизкачва решително. По едно време повдигна глава и съгледа Тенардие.
— Охо! Това било баща ми!… Нищо, няма значение — каза то и продължи да се катери.
Гаврош стигна до върха на зида, завърза здраво въжето за напречната греда и миг по-късно Тенардие беше на улицата.
Щом усети паважа под краката си, жестоката му жизненост тутакси се възвърна и първият възклик на нашия стар познайник беше:
— Кого ще изядем сега?
— Да се измитаме по-бързо — предложи Брюжон. — На улица Плюме имаше една работа, която изглеждаше удобна: безлюдна улица, усамотена къща, стара, ръждясала решетка и две сами жени.
— Много добре. Защо не?
— Твоята щерка Епонин проучи мястото — отвърна Бабе.
— И донесе сухар — добави Устатия. — Там изглежда не може да се направи нищо.
— Щерката има пипе, но все пак ще трябва да проверим и ние.
Нито един от мъжете като че ли не забелязваше вече Гаврош. Той почака няколко минути, надявайки се, че баща му ще се обърне към него, после обу обувките си и каза:
— Нали нямате вече нужда от мене? Аз си отивам. Трябва да събудя дечицата си.
И той си отиде. Петимата мъже излязоха един след друг от двора. Когато Гаврош изчезна от погледите им, Бабе дръпна Тенардие настрана и му каза:
— Видя ли детето?
— Кое дете?
— Което се покатери по стената да ти донесе въжето.
— Не го разгледах добре.
— Мисля, че беше синът ти.
— Ами! Така ти се е сторило — каза Тенардие и се отдалечи.
ГЛАВА XII
БЕЗОБЛАЧНО ЩАСТИЕ
Читателят е разбрал навярно, че след като позна през решетката обитателката на къщата на улица Плюме, Епонин най-напред отстрани злодеите от този дом, а после заведе там Мариус. След няколко дни, прекарани в захлас пред решетъчната ограда, Мариус се беше вмъкнал много лесно в градината: достатъчно беше да изкърти една пръчка от старата решетка, която се клатеше в ръждясалото си гнездо като старчески зъб. Мариус беше тънък и се провря лесно.
След първата вечер, когато свързаха навеки душите си, Мариус идваше всеки ден. През целия месец май всяка нощ в дивата занемарена градина, под уханните гъсти храсти две невинни същества, чисти и благородни, се държаха за ръце, гледаха се, разговаряха и живееха в дивно блаженство. Нищо повече не им трябваше. Разговорите им бяха съвсем невинни и често пъти наивни.
Козет казваше на Мариус:
— Знаеш ли? Аз се казвам Евфразия, но ми викат Козет.
— Да…, но и Козет не е лошо.
— Нима предпочиташ Козет пред Евфразия?
— Да!
— Тогава и аз го предпочитам. Наричай ме така.
Друг път тя го поглеждаше втренчено и възкликваше:
— Господине, вие сте прекрасен, хубав, находчив, сигурно по-начетен от мене, но по едно нещо аз безспорно ви превъзхождам: „Обичам те!“
Мариус беше на седмото небе.
Веднъж той каза на Козет:
— Представи си, по едно време мислех, че се казваш Юрсюл.
И двамата се смяха цялата вечер на това.
Мариус си представяше живота си с Козет просто така: да идва всяка вечер, да отмества старата услужлива пречка на решетката, да сядат двамата един до друг на пейката, да гледат звездния свод, да гали върха на пръстите на Козет и така до края на живота им. А през това време над главите им минаваха облаци.
ГЛАВА XIII
ПЪРВИ СЕНКИ
Жан Валжан не подозираше защо Козет беше весела и това му стигаше, за да се чувствува щастлив. Козет никога не му възразяваше. Той пожелаеше да се разходят? Добре, татенце. Искаше да останат в къщи? Още по-добре. Да прекарат заедно вечерта? Тя изглеждаше очарована. Тъй като той винаги си отиваше в десет часа вечерта, в такива случаи Мариус се вмъкваше по-късно, когато чуеше, че Козет отваря вратата към външната площадка. Жан Валжан беше забравил съществуването на младежа.