Мариус никога не се мяркаше денем към тях. Нито стъпваше в къщата. Те се спотаяваха в чупката до площадката, за да не ги видят или чуят от улицата и често само си стискаха ръцете, без да говорят. През този сладостен месец май те изпитаха неповторимо щастие. В какво се състоеше то?
За Мариус да слуша Козетините приказки за дрехи.
За Козет — да слуша Мариусовите приказки за политика.
Да съзерцават една и съща планета в небето.
Да мълчат заедно и пр., все в същия дух.
Но се появиха усложнения.
Една вечер Мариус отиваше на среща. Тъкмо когато завиваше по улица Плюме, чу нечий глас съвсем близо до себе си:
— Добър вечер, господин Мариус!
Той вдигна глава и разпозна Епонин. Тази среща му оказа странно въздействие. Откакто девойката го бе завела на улица Плюме, той нито веднъж не се беше сетил за нея и напълно я бе забравил. Можеше да й бъде само признателен, защото дължеше на нея сегашното си щастие, но все пак изпита неприятно чувство, когато я видя. Той възкликна, леко смутен:
— А, вие ли сте, Епонин.
— Защо ми говорите на „вие“? Да не би да съм ви сторила нещо?
Естествено Мариус нямаше нищо против нея. Но след като говореше на „ти“ с Козет, можеше да се обърне само на „вие“ към Епонин.
Понеже той не казваше нищо, тя възкликна:
— Я кажете…
Но гласът й пресекна. Това така безгрижно и дръзко момиче като че ли не можеше да намери подходящи думи.
— Е?… — поде тя отново. После млъкна и остана с наведени очи.
— Лека нощ, господин Мариус — каза внезапно тя и се отдалечи.
ГЛАВА XIV
„КАБ“ ЗНАЧИ НА ЖАРГОН „ЛАЯ“
На другия ден беше 3 юни, 3 юни 1832 година, дата, която трябва да отбележим поради сериозните събития, надвиснали през това време над Париж. Нощта се спускаше и Мариус вървеше по същия път, изпълнен със същите мисли и същото очарование. Той забеляза, че Епонин идва срещу него. Два дни поред! Наистина това беше вече прекалено. Той се обърна рязко и отиде на улица Плюме откъм другата страна.
Това принуди Епонин да го проследи чак до улица Плюме, нещо, което досега не бе правила.
Тя видя как той отмести пречката и влезе в градината.
„Охо! Той влиза в къщата!“ — каза си тя. — „Само такива да ги нямаме!“ — прошепна мрачно девойката.
После седна на оградата до изкъртената пречка. Стоя така повече от час, без да помръдне. Към десет часа вечерта един закъснял буржоа мина край оградата и чу нечий задавен, заплашителен глас:
— Не ми е чудно, че се мъкне тука всяка вечер!
Минувачът се огледа, не видя никой и много се уплаши. Той ускори крачка. И добре стори, че побърза, защото няколко секунди по-късно по улица Плюме се зададоха шестима мъже, които вървяха поотделно край стените, на известно разстояние един от друг.
Щом стигна до решетката, първият се спря и зачака другите. Заговориха полугласно.
— Туканачка е — каза единият.
— Има ли каб? — попита вторият.
— Не зная. Сбарал съм за всеки случай едно топче и ще му дам да джвака.
— Решетката е стара.
— Още по-добре. Няма да скрибуца много и лесно ще я престържем.
Шестият започна да опипва решетката, както беше сторила малко преди това Епонин. Така стигна до откъртената от Мариус пречка. Нечия ръка се подаде внезапно от сянката, хвана го за рамото, а после го удари грубо по гърдите. Пресипнал глас пошепна на ухото му:
— Има каб.
Мъжът се сепна уплашено.
— Коя ли е пък тази хубостница?
— Щерка ви.
Действително беше Епонин, а мъжът беше Тенардие. Когато Епонин излезе от сянката, петимата други мъже се приближиха безшумно със зловещата походка, свойствена на нощни птици като тях. В ръцете им се виждаха грозни сечива.
— Ей ти! Какво търсиш тук? Да не си полудяла! — извика задавено Тенардие. — Защо ни пречиш да си вършим работата?
Епонин се засмя и се хвърли на врата му.
— Аз съм тук, татенце, ей така, но вие не би трябвало да идвате. Защо сте тук, щом пратих сухар? Тука няма какво да се прави. Прегърни ме де, любими татко! Значи вече сте свободен?
Тенардие се опита да се освободи от ръцете й.
— Добре, добре. Да, свободен съм. А сега, дим да те няма!
Но Епонин не го пущаше и удвояваше ласките си.
— Миличкият ми татко! Страшно ви сече акълът, щом сте успели да дуфтите. Разкажете ми как стана цялата работа? Ами мама? Какво става с майка ми?