— Как се казва тя.
— Госпожица Фошльован.
— Тфу! — процеди през зъби старецът. — Не, господине, никога! Никога!
— Татко!
— Никога!
Това „никога“ бе произнесено с такъв тон, че Мариус загуби всяка надежда. Той прекоси стаята с бавни крачки, олюляващ се, напомнящ по-скоро на човек, който умира, отколкото човек, който си отива. Господин Жилнорман го следеше с очи. Тъкмо когато Мариус се накани да излезе, старецът се спусна със свойствената на властните и капризни натури живост, сграбчи младежа за яката и го върна енергично в стаята.
— Хайде, разкажи ми всичко! — каза му той. Едничката дума „татко“, изплъзнала се на Мариус в последния миг, бе предизвикала този рядък обрат.
— Хайде, говори! Разкажи ми любовните си увлечения. Колко глупави са младите!
— Татко! — повтори Мариус.
— Ето, така, наричай ме татко и ще видиш!
В резкия му глас се прокрадваше сега толкова нежност и бащинска обич, че Мариус, минал внезапно от отчаянието към надеждата, стоеше замаян.
— Добре, татко — каза той.
— Дръж, ето ти сто луидора. Облечен си като бродяга.
— Татко, мило татенце, да знаехте само колко я обичам. Вие дори не можете да си представите. Бях много нещастен, но сега я виждам всеки ден. Баща й не знае нищо, но представете си, те заминават, баща й иска да я заведе в Англия и тогава аз си казах: „Ще отида при дядо, ще му разкажа всичко. Иначе ще полудея, ще се хвърля в реката. Трябва непременно да се оженя за нея.“ Ето, това е всичко. Тя живее в градина, заградена с решетка, на улица Плюме.
Дядо Жилнорман седеше, грейнал от щастие.
— Плюме ли? Хубаво. Това подхожда на възрастта ти. Предпочитам те влюбен, отколкото якобинец. Предпочитам да тичаш подир фуста, отколкото подир господин Робеспиер! Значи малката те приема скришом от татко си. И това е в реда на нещата. И аз съм имал такива приключения. И не едно. Знаеш ли какво се прави в такива случаи? Това не се взема много навътре. Не се разиграват трагедии, нито се стига до венчило. Човек постъпва чисто и просто разумно. Ето ти двеста пистола. Позабавлявай се! Какво по-хубаво от това? Човек не се жени, но това нищо не пречи. Нали разбираш?
Вкаменен и неспособен да промълви нито дума, Мариус поклати отрицателно глава.
— Ех, глупчо! Направи я своя любовница!
Мариус побледня. Той не бе разбрал нито дума от приказките на дядо си. Старецът бълнуваше. Но бълнуването му завърши с дума, която смъртно обиди Козет. Думите: „Направи я своя любовница!“ се впиха като кама в сърцето на честния младеж.
Той стана, взе си шапката и се отправи към вратата. Там се обърна, поклони се дълбоко и каза:
— Преди пет години вие оскърбихте баща ми. Днес оскърбявате жена ми. Не искам нищо друго от вас, господине. Сбогом.
Дядо Жилнорман раззина смаян уста, разпери ръце, но преди да се изправи, вратата се беше затворила и Мариус беше изчезнал.
Старецът остана няколко мига неподвижен, като поразен от мълния. Най-сетне успя да се изскубне от креслото, изтича към вратата и завика:
— Тичайте след него! Настигнете го! Какво съм му сторил? Той е луд! Отива си! Ах, Господи! Този път няма да се върне никога!
Приближи се до прозореца, отвори го, подаде се почти цял навън и извика:
— Мариус! Мариус!
Но Мариус не можеше да го чуе.
Старецът стисна чело с ръцете си, отстъпи и се строполи в едно кресло без глас, без сълзи, с безжизнен поглед и пусто сърце.
ГЛАВА XVII
ЖАН ВАЛЖАН
Същия ден в четири часа следобед Жан Валжан седеше сам върху усамотения насип на Марсово поле. Било от благоразумие, било от желание да се съсредоточи, било чисто и просто вследствие неусетните промени в навиците, сега той излизаше много рядко с Козет. Беше облечен с работническата си дреха и със сив памучен панталон. Лицето му се губеше под голямата козирка на каскета. Чувствуваше се спокоен и щастлив по отношение на Козет. Тревогите и съмненията му се разсеяха. Но от една-две седмици, го бяха налегнали други опасения. Той зърна веднъж по булеварда Тенардие. Тъй като беше преоблечен, Тенардие не го позна. Но оттогава насам Жан Валжан на няколко пъти го забеляза, че обикаля из квартала им и вече беше сигурен, че престъпникът замисля нещо. Неговото присъствие тук означаваше всевъзможни опасности, събрани наедно.
А и Париж беше неспокоен. Политическите смутове не са удобни за хора, които искат да скрият нещо от живота си: полицията става недоверчива и мнителна. Тръгнала по следите на някой бунтовник, тя лесно би могла да се натъкне на избягал каторжник.
Поради всички тия съображения той беше угрижен.
Най-сетне едно необяснимо и съвсем прясно събитие допринесе за засилване на бдителността му. Тази сутрин, станал пръв в къщата, той забеляза, разхождайки се в градината, един адрес, издълбан вероятно с гвоздей в стената: „Улица Верьори № 16“.