В тихия и бездушен богаташки квартал Маре Гаврош се натъкна на три бабички, които бъбреха за какво ли не и на първо място за поскъпването на живота.
— Какво сте се разбъбрили за политика, бабки? — закачи ги той.
Посрещна го залп от ругатни.
— Още един злодей!
— Какво стиска в лапата си? Пистолет?
— Няма да миряса, докато не катурне властта!
Изпълнен с презрение, Гаврош само им се изплези.
— Проклето босоного!
— Обеснико, сигурно ще те видя на гилотината!
— Сополът ти виси, старо! Обърши си чушката — отвърна й Гаврош.
Той отмина, но малко по-нататък се сети за вехтошарката, която го бе проклела и произнесе следния монолог:
— Грешиш, че оскърбяваш революцията, вехтошарке! Пистолетът, който виждаш, е за твое добро. За да живееш по-леко.
Внезапно го налегна горчива печал. Той погледна укорително пистолета си и въздъхна:
— Тръгнал съм да стрелям, но ти не стреляш.
ГЛАВА XXVI
СПРАВЕДЛИВОТО ВЪЗМУЩЕНИЕ НА ЕДИН БРЪСНАР
Достопочтеният бръснар, който беше изгонил двете момченца, приютени от Гаврош в утробата на слона, беше в дюкянчето си и бръснеше стар войник, легионер от запаса, служил на времето при Наполеон. Бръснарят говореше естествено за метежа, за генерал Ламарк и разговорът премина на императора.
— Как яздеше императорът?
— Лошо. Не умееше да пада. Затова никога не падаше.
— Императорът е бил раняван само веднъж, нали?
— В петата, при Ратисбон. Никога не съм го виждал по-докаран оттогава. Лъщеше като нова монета.
— Ами вас, господин ветеран, сигурно често са ви ранявали?
— Мене ли? Нищо особено. При Маренго ме рязнаха два пъти със сабя по тила, при Аустерлиц един куршум се заби в дясната ми ръка, а при Йена — и лявото бедро. При Москва-река ме намушкаха с копие, а при Ватерло един куршум заседна в крака ми. Това е всичко.
— Прекрасно е да умреш на бойното поле! — възкликна бръснарят с въодушевление. — Бих предпочел, честна дума, да ми пръснат корема със снаряд, отколкото да пукна на одъра от някоя болест с лекарства, лапи и доктори!
Още недовършил думите си, страшен трясък разтърси бръснарницата. Стъклото на витрината се пропука звездообразно.
Бръснарят побледня като смъртник.
— Божичко, това е сигурно…
— Какво?
— Оръдейният снаряд!
— Ето го — каза войникът и вдигна от земята нещо. Беше камъче.
Бръснарят изтича навън и видя Гаврош, който бягаше колкото му държаха краката. Минавайки пред бръснарницата на бездушния бръснар, той не можа да устои на изкушението да му каже добър ден и да запрати камък във витрината му.
— Виждате ли? То прави зло заради самото зло. Да не би да съм му сторил нещо на това сополанче!
ГЛАВА XXVII
ДЕТЕТО СЕ УЧУДВА НА СТАРЕЦА
Междувременно на пазара Сен-Жан, където полицейският пост беше обезоръжен от въстаниците, Гаврош се присъедини към дружината, водена от Анжолрас, Курфейрак, Комбфер и Фьойи. Почти всички бяха въоръжени, кой с ловджийско чифте, кой с пушка на гвардеец или със стар мушкетон. Курфейрак размахваше гола сабя.
Без връзки, без шапки, задъхани, измокрени от дъжда, с искрящи очи, те стигнаха до кея.
— Накъде? — обърна се Гаврош към тях.
— Ела — каза Курфейрак.
Зад тях вървеше Баорел, който се чувствуваше като риба във вода по време на метеж. Беше си сложил червена жилетка и устата му сипеше гръм и мълния. Жилетката му уплаши един минувач, който завика, загубил ума и дума:
— Червените идат!
— Глупав страх, гражданино — скастри го Баорел. — Аз пък не треперя от аления мак, нито от Червената шапчица. Слушайте, гражданино, оставете рогатия добитък да се плаши от червеното!
После той съгледа някаква обява на стената — послание на архиепископа до „паството“ му и я разкъса.
— Паство! Вежливо название за стадо гъски!
Тази постъпка на Баорел спечели тутакси Гаврош.
— Баорел — забеляза Анжолрас, — не бива да се гърми нахалос нито с пушка, нито със сърцето.
— Кой както разбира, Анжолрас. Поповете ме дразнят.
Следваше ги шумно шествие — студенти, артисти, работници, всеки въоръжен кой с каквото намерил. Сред навалицата вървеше и един старец. Той нямаше оръжие, но гледаше да не изостава назад, макар че имаше занесен вид. Гаврош го забеляза.