— А къде бяхте непосредствено преди това?
На лицето му се изписа израз на възмущение.
— Може да ми вярвате за това или не, но дори доктор Рос трябва да ме е видял, щом излезе от чакалнята, когато се обади първият монитор. Аз бях с едно от подвижните легла в залата, точно ей там. Мисля, че имаше две или три прибрани там. Това е непоносимо — повтори той.
— Нека да изясня въпроса докрай — продължи Брако. — Казвате, че когато синият код се е задействал за господин Лектър, в интензивното отделение не е имало никого.
— Само че още нямаше син код. Доктор Кенсинг тъкмо бе влязъл отново преди това и после, когато отидох до леглото на господин Лектър, ми каза да го погледна.
— Значи вие работихте за господин Лектър, когато мониторите на господин Маркъм започнаха да сигнализират по съответния начин?
— Те пищят непрекъснато. Да, така беше.
— Никой дори не е минавал покрай него?
— Поне аз не видях. Не.
Харди и Фрийман вървяха нагоре по улица „Сътър“. Слънцето така и не бе успяло да пробие пелената на облаците и сега игривият бриз от сутринта се беше усилил до постоянен вятър. Общо взето не беше прекрасен ден за разходка, но Фрийман бе казал на Харди, че може да му отдели време за разговор само ако го съчетаят с разходка до неговия снабдител с пури. Той почти ги бил свършил, което, както Харди предполагаше, значеше, че са му останали най-малко десетина.
Но какво друго можеше да направи?
— Проблемът е, че всъщност нямам никой друг — говореше Харди. — Карла, ревнивата съпруга, можеше да бъде добър вариант, но взе, че умря.
Фрийман изцъка.
— Това наистина създава неудобство.
— След това реших, че съм напипал нещо с другия човек, който е умрял по същото време, както Маркъм — с Лектър. Но Страут казва, че няма нищо и сега се чудя дали изобщо да карам Уес Фарел да си прави труда да получава разрешение за аутопсията на Лоринг.
— Кой е бил там?
Фрийман стигна до вратата на „Ноб Хил Сигар“ и я задържа отворена, правейки път на Харди. Незабавно двамата потънаха в гъстата, влажна, ароматна прегръдка на едно от най-анахроничните места в града. Фрийман, спазвайки ритуала, който изпълняваше всеки път, когато си купуваше запаси от пури, изобщо не погледна към витрината на приземния етаж, а се отправи нагоре по стълбите. Харди го последва по петите. Това беше един до голяма степен викториански мъжки клуб, и макар, разбира се, в него официално да се допускаха жени, за повече от десет посещения тук Харди не беше видял нито една жена.
След няколко минути приказки на тема пури с Мартин, техния домакин, те се отправиха към две кожени кресла, почерпени с по чаша коняк — той не се продаваше, а и консумацията му не беше официално разрешена в заведението, но независимо от това се предлагаше. Мартин се появи отново след момент, поднесе им по една „Кохиба“ и им ги запали, след това се оттегли долу да изпълни поръчката на Фрийман.
Друг важен елемент от личния индивидуалистичен ритуал на Дейвид беше да се наслаждава мълчаливо на пурата си и да не проговаря, докато не падне първата пепел. Понякога това можеше да отнеме десет минути. Но Харди усети, че днес, макар да бе дошъл специално, за да почовърка мозъка на стария човек, му бе приятно да седи и да размишлява.
Останалата част от уикенда в Монтерей бе преминала превъзходно. Харди винаги откликваше на магията на морските неща и аквариумът като че ли възстанови нещо в душата му, по отношение на децата и съпругата му. Внезапно той се превърна в нещо повече от онова, което вършеше, за да изкара прехраната си. Всички онези дребни нещица, от които бе съставен, се разбъркаха, разтърсиха. Това го пробуди.
Следобедът си купи плувки и отидоха на плажа, пробваха басейните, пищяха от радост и лудост в мразовитата вода. Хапнаха превъзходно в „Старата къща“, разходиха се по осветения от луната кей, храниха тюлените. Като се завърнаха в хотела, успяха да преобразуват единичната стая, в която Франи и децата бяха останали предишната нощ, и когато децата заспаха дълбоко зад преходната врата и възрастните бяха получили малка усамотеност, любиха се два пъти — през нощта и на сутринта, като младоженци.
Сега тук горе, в салона за пушене, Фрийман изтупа пепелта от пурата си.
— Та кой е бил там? — попита той. — Мисля, че дотук бяхме стигнали.
Разбира се, бе прав. Харди вече рядко се удивляваше на това напоследък.
И все пак имаше същия отговор, както миналия път, който бе въпрос от негова страна.
— Къде, Дейвид?
— В болницата. Каза ми, че ти трябват хора с мотив да са убили Маркъм, но не познаваш никой друг, освен твоя клиент. Добре, нека приемем за момент, че не е той, макар че това продължава страшно да ме притеснява, обаче това, което ти трябва, освен мотив, е присъствие, с което искам да кажа, че който и да е бил, трябва да е бил там и това ни води обратно по кръга към самото начало.