Но най-напред, след като приключи разговора с Кенсинг, идваше ред на Ан. Тя вдигна телефона. Да, разбира се, ще разговаря с него, каза му тя. Когато господинът пожелае. Искаше децата ѝ да се върнат.
Оказа се, че къщата ѝ е по пътя му към дома. Можеше да бъде там след двайсет минути.
23
На патерици и с гипсирано стъпало Ан Кенсинг въведе Харди в разхвърляната всекидневна. Като смъкна на пода някакви изцапани детски дрехи, тя му даде знак да седне на освободеното място на канапето, а сама се настани в срещуположния му край. Бе чула встъпителните му думи и той виждаше, че се чуди какво да прави по-нататък.
— Вие сте адвокатът му, господин Харди. Какво друго имате да ми кажете?
— Бих могъл да кажа много неща, госпожо Кенсинг. Бих могъл да кажа: „Да, той го е извършил, но никой няма да успее да го докаже“. Бих могъл да кажа: „Той го е извършил, но това е било медицинска грешка, която не е била преднамерена“. Бих могъл дори да кажа, че го е направил, но е имал своето основание — гледката с господин Маркъм, лежащ там в негова власт, го е довела до временна загуба на разсъдъка, до невменяемост в правен смисъл. Не се смейте. Съдебните заседатели са приемали и по-нелепи истории. Но това, което съм дошъл да ви кажа, е, че той твърди, че изобщо не го е направил. Аз съм адвокат от доста време. Повярвайте ми, имал съм клиенти, които са лъгали пред мен неведнъж. Свикнал съм с това. Но просто няма данни, че вашият съпруг е сторил нещо такова.
— Той ми каза, че го е извършил. Даже ми каза как, преди който и било да разбере. Какво ще кажете за това?
Харди кимна замислено.
— Той ми разказа и това. Бил ви е много ядосан. Оскърбен, че сте могли дори да помислите, че е в състояние да убие някого, затова се е изразил саркастично.
— Каза, че го е наблъскал целия.
— Да, казал го е. Но вижте, той е лекар. Ако се хваща за първото нещо, което му хрумне, просто за да ви жегне, някакъв медикамент в системата е очевидният избор, нали?
Но той не изчака нейния отговор. Не искаше да допусне въвличането ѝ в спор. Кенсинг го беше предупредил, че когато я завладеят емоциите, тя ги оставя да я понесат накъдето дойде — а в мъката си по Маркъм и при общото си раздразнение от ситуацията едва ли щеше да бъде напълно разумна. Затова се наведе към нея.
— Това, за което исках да поговорим, е как бързо да върнем децата ви при вас.
Както се надяваше той, думите му донякъде я успокоиха — дори тя разбираше, че не е в нейна полза да отбягва разговора. Тя притисна с ръка устните си и видимо се съвзе.
— Помолих Ерик, ако може, да ги доведе днес. Той не пожела да направи това.
Харди кимна в израз на пълно разбиране.
— Каза ми. Помолих го да се постави на ваше място. Да допусне, че може би наистина смятате, че е убил човек. Ако беше така, нима той не би се борил с вас, за да предотврати това вие да ги вземете? — Той се облегна на дивана, придавайки си безгрижие, каквото не изпитваше. — Ако искате моето мнение, проблемът е, че и двамата сте прекрасни родители. И двамата имате един и същ инстинкт, а именно — да защитите децата си. Това е хубаво нещо, не сте ли съгласна?
— Да. Мисля, че да. — В очите ѝ, хлътнали от изтощение, сега проблясваха сълзи. Една капка се изтърколи на блузата ѝ и тя я изтри с уморено механично движение. Харди имаше усещането, че е правила това толкова често напоследък, че вече дори не го забелязваше. — Той никога не ги е наранявал. Наистина не допускам, че би им направил нещо, но от друга страна след миналата седмица, когато си помислих…
Тя поклати глава.
— Когато си помислихте, че е убил Тим Маркъм?
Кимна.
— Госпожо Кенсинг… Наистина ли смятате така? Дълбоко в себе си?
Тя прехапа долната си устна.
— Би могъл. Да. Той наистина мразеше Тим.
— „Той мразеше Тим.“ Постоянно чувам това. Мразеше ли го повече, отколкото преди две години?
— Не, не бих казала.
— Значи по-малко?
— Може би. Мислех, че е свикнал с това.
— Добре. Когато го е мразел най-много, споменавал ли е, че ще го убие? Бивал ли е толкова ядосан?
— Не. Не. Ерик не беше такъв. Никога не би… — Тя спря и го изгледа втренчено, неочаквано преминавайки в защита. — Той ми каза, че го е направил.