— Да, наистина. Казал е тези думи. Това е вярно.
— Какво трябваше да си помисля?
— Кога ви каза всичко това, госпожо Кенсинг? Не беше ли миналия вторник, точно след като сте научили, че господин Маркъм е починал? Точно след като вие сте обвинили Ерик, че го е убил?
Тя не отговори.
Харди продължи натиска.
— Той ми каза, че сте били дълбоко разстроена. Току-що сте научили, че човекът, когото сте обичали, е умрял. Бунтували сте се срещу света заради тази несправедливост. Нахвърлили сте се срещу Ерик, може би защото сте усещали, че той е в безопасност. Не е ли било така?
Харди никога нямаше да получи друга възможност. В съда, пред заседателите, тя щеше да разкаже добре заучената си история. Щеше да бъде инструктирана многократно от обвинението. Никога не би изложила себе си с признанието, че може да е разбрала погрешно или да е преувеличила. Всъщност, дотогава всяко съмнение би било отдавна изчезнало. Дори сега тя вече бе вложила доста в признанието на Ерик. Харди се надяваше да успее да я поведе по пътека, по която би могла да го оттегли, ако не с ненакърнено достойнство, поне с известно приличие.
Но тя не можеше да се откаже лесно. Притискаше пръстите си към устата така силно, че кокалчетата ѝ бяха побелели. Очите ѝ бяха затворени в усилието да се съсредоточи, да си спомни.
— Бях просто така… отчаяна и наранена. Исках и него да го заболи.
— Имате предвид Ерик. Значи сте го обвинили, че е убил Тим, понеже сте знаели, че от това ще го заболи и него, нали?
— Да. — Тя внезапно отвори очи и изпусна сдържания си дъх. — Да. А той каза: „Абсолютно“. Абсолютно.
— И вие приехте тези думи, в смисъл че признава истината във вашето обвинение — че е убил Тим?
— Да. Може да се каже, да.
— Но като се връщате към случая сега, така ли ви звучи това? Наистина ли е искал да каже това, как мислите? Че действително го е извършил? Или просто двамата сте си нанасяли удари един на друг в момент на напрежение? — Харди понижи глас, като заговори почти интимно. — Госпожо Кенсинг, може ли да ви помоля да се замислите за нещо друго? След като напуснахте болницата онзи ден и се върнахте тук към вашия живот, преди полицията да ви потърси за разговор, сте имали около ден, за да свикнете с тази трагедия, нали така?
— Какво друго можех да направя? Беше средата на седмицата. Децата бяха на училище. Бяхме само аз и те.
— Разбира се, съгласен съм. Но тогава, преди да научите за калия, е имало доста време, през което сте вярвали, че Ерик е убил Тим. И все пак не сте направили опит да се обърнете към полицията.
Въпросът я изненада и тя се поколеба за момент, може би търсейки основанието за своя отговор.
— Не. Не знаех.
— А защо, според вас, не сте знаели, ако не възразявате?
— Защото си мислех… Искам да кажа, трябва да съм вярвала… Бях чула, че Тим е умрял като следствие от произшествието.
— И вярвахте на това? В продължение на два дни? Даже след като Ерик ви е казал, че го е убил? Госпожо Кенсинг, спахте ли изобщо през тези два дни?
Поклащайки отрицателно глава, тя започна тихо да хълца, но Харди трябваше да продължи.
— Значи когато сте научили, че Тим е бил умишлено убит, че не е било нещастен случай, какво ви е минало през ума?
— Не зная. Когато чух за това… Беше толкова невероятно. Почти сякаш умря отново, втори път.
— И тогава си спомнихте какво ви е казал Ерик първия път?
— Да.
— Но въпреки думите на Ерик, които са изглеждали като признание, не сте приели сериозно това, че Тим е умрял от нещо друго, освен от автомобилната злополука?
— Но той каза…
— Само че тогава не му повярвахте, нали? — прекъсна я Харди. — Не му повярвахте, защото знаехте, че не се изразява буквално, не констатира факт. Казал го е, за да ви нарани, нали? Било е начин саркастично и жлъчно да ви покаже, че сте глупава, нали? Защото сте задали такъв въпрос.
Тя го погледна почти в паника, което го накара леко да даде заден ход.
— Не се опитвам да ви припиша какво сте казали, госпожо Кенсинг. Просто се опитвам да разбера какво наистина се е случило. Това, което си спомняте сега, днес.
Харди изчака продължителното мълчание.
— Но според мен — започна тя, — ако Тим е бил убит, това променя всичко, нали?
— Съгласен съм, променя го, в смисъл че вече не става дума за нещастен случай. — Изчака я да помисли върху това още една дълга пауза. — Госпожо Кенсинг, Ан, не искам да ви заблуждавам. Вашите показания тук са ключови, а, както казахте още когато влязох тук, аз съм адвокатът на Ерик. Имам естествен интерес да не допусна той да попадне в затвора. — Харди изчака отново, докато срещна погледа ѝ. — Ако дълбоко в сърцето си вярвате, че Ерик е убил Тим и че тъкмо това е искал да каже с онези думи, няма дори да се опитвам да ви уговоря да се откажете от това. Знаете, каквото знаете. Но Ерик е сред хората, които познавате най-добре, за добро или лошо, нали така? А той е бил добър баща, както признавате; добър лекар. Може би дори, по вашата собствена преценка, добър човек?