— От доктор Рос — прекъсна го Ан. — Той взимаше тези решения, не Тим.
— Щом казваш! — Погледът на Кенсинг даде на Харди да разбере, че той самият не вярваше на това. — Както и да е — продължи, — това лекарство е толкова евтино и така чудодейно, че настойчиво ни бе препоръчано да го предписваме на всичките си пациенти с всякакви алергични симптоми. Нали знаете за мострите?
— Не достатъчно — отговори Харди. — Разкажете ми.
— Ами когато излезе ново лекарство, техните представители тръгват и се опитват да накарат лекарите да го дават на пациентите безплатно. Идеята, разбира се, е марката да получи популярност. Препаратът действа, влиза в листата, ние го предписваме. Право в целта — ражда се ново чудодейно лекарство. Но мострената кампания за „Синустоп“ беше просто невероятна. В цялата страна трябва да са раздали милиони хапчета. И това беше необичайно. — Кенсинг кимна сериозно. — Бройките бяха необичайни, да.
— И какъв беше проблемът между Маркъм и Рос? — попита Харди.
Ан погледна Ерик, после отново Харди.
— Тим чу за първия смъртен случай и имаше много лошо предчувствие. Поиска от Рос да върне всички мостри и да го снеме от списъка, докато не бъде проверено по-нататък.
— Но Рос не го направи?
Ан поклати глава.
— Даже по-лошо. Той и Тим се бяха спречквали и преди, но в този случай Рос наистина се впрегна много. Каза на Тим, че той е медицинският директор, че познава този препарат. Тим отговаря само за бизнеса. Защо тогава да не си гледа работата и да не си пъха носа в медицината, от която нищо не разбира?
— Значи продължиха с това?
Кенсинг сякаш беше изваден от мълчанието.
— Чакай. Чакай малко. Не искаш да кажеш, надявам се, че Тим е бил доброто момче?
Тя го погледна гневно и безжалостно.
— Какво можеше да направи, Ерик? Кажи ми.
Харди не искаше да позволява търкането да се задълбочава. Кенсинг имаше достатъчно свои основания да мрази Маркъм — надали щеше да си промени мнението само защото Тим можеше да се окаже по-добър шеф, отколкото си е мислел.
— От колко време са заедно Тим и Рос?
— Те са двама от основателите — сви рамене тя. — Може да проверите.
— И напоследък са имали не едно спречкване, подобно на това за „Синустоп“?
Тя се намръщи.
— Няколко. Тим смяташе, че решенията на Рос не са медицински издържани. Вярваше, че трябва постоянно да предоставяме качествен продукт.
— Продукт — изръмжа Ерик. — Това ми харесва.
Харди не обърна внимание на прекъсването.
— Обаче със „Синустоп“ нещата се влошиха? Накрая какво стана?
— Ами, Рос се наложи. Не изтеглиха мострите…
Кенсинг добави завършека:
— И в страната още шестнайсет души умряха. Двама от тях — в „Парнас“.
В хода на разказа Харди вече си беше спомнил ясно скандала. Но макар да се бе шумяло много в новините, не се сещаше „Парнас“ да е била свързана по някакъв начин с това и им го каза.
Ан скочи в защита на Маркъм.
— Тим покри Рос, затова.
Кенсинг клатеше глава.
— Не. — После се обърна към Харди. — Тим даде изявление, че двамата пациенти, които са починали, са вземали мостри, които са получили оттук, преди да бъде съобщено за първия смъртен случай — и изглежда това беше вярно — че ние сме отказали всички мостри и сме свалили „Синустоп“ от списъците при първото съобщение за някакъв проблем. Което не беше вярно. И ако наричаш това „прикриване на Рос“…
— Точно това направи — сряза го Ан.
Харди се намеси, преди тлеещият в стаята гняв да избухне отново.
— Ясно, добре — каза той. — Ето за това нещо бих искал и двамата да продължите да мислите.
Обърна се и към единия, и към другия. Но напрежението оставаше високо.
Страхуваше се да не прекали с късмета си. Вече станал, продължи още малко да бъбри, за да ги предпазва един от друг.
— Боя се, че имам друга среща. Госпожо Кенсинг, благодаря за времето, което ми отделихте. Разбрахме се по въпроса за децата, нали? Всичко е наред, нали? Ерик, бих искал да разменим няколко думи с вас на излизане. Ще почакам, докато кажете „лека нощ“ на децата.
— Мила, прибрах се!
Той наистина не беше Рики Рикардо, но години наред в началото на брака им Харди бе влизал през входната врата с негова страхотна имитация. По неговия часовник се бе прибрал четири минути по-рано и като имаше предвид непрекъснато нарастващите изисквания на случая, който запълваше времето му, смяташе, че се е справил добре.
Размахала тъничките си крака и ръце, Ребека тичаше по коридора към него.
— Татко! Толкова се радвам, че се прибра!