— И какво ще стане, ако ги оставим да банкрутират? — попита Глицки. — Колко лошо може да стане?
Фрийман се изкикоти.
— Може ли, Кларънс? — попита той и продължи, без да изчака отговор. — Нека ти изброя възможностите, лейтенанте. Първото нещо, което се случва: всеки служител на общината губи своята здравна осигуровка. Включително и ти. Така че вместо да плащаш десет долара, за да се видиш със своя лекар, ще плащаш шейсет, осемдесет, сто и петдесет. Това е за посещение в кабинета. Рецептите се плащат в пълен размер. Съответно всеки профсъюз в града дава общината под съд, защото е гарантирала здравна осигуровка като част от трудовия договор. Тогава общината дава под съд „Парнас“ за това, че не осигурява обслужването. „Парнас“ на свой ред внася контраиск срещу града за това, че не заплаща за услугите. И всички в града висят пред Окръжната болница, където няма място за теб, ако не си с поне няколко рани от огнестрелно оръжие. Така че ако имаш само рак, вземи два аспирина и ми се обади утре. Крайният резултат е, че ако досега годината е била лоша за грипа, СПИН или земетресенията, като оставим „Парнас“ да банкрутира, градът може да си получи своето. — Фрийман огледа с усмивка масата. Лошите новини изглежда винаги го зареждаха с енергия. — Пропуснах ли нещо?
— Това беше доста стегнато изложение, Дейвид, благодаря. — Джакман отмести настрани по масата останките от своя сладкиш с късметче. — Във всеки случай „Парнас“ трябва да са много близко до фалита, щом прибягват до това.
— Трябва да ги обвиним в нещо — настоя Аш.
Фрийман имаше друга идея.
— На мен ми харесва вариантът да се издаде нареждане за замразяване на сметките им и да се назначи синдик, който да разгледа документацията им и да поддържа работата в ход.
Възрастният човек оставяше усещането, че той самият не би имал нищо против да се заеме с тази работа.
Джакман поклати глава.
— Ще ни се наложи доста да се потрудим, за да докажем мошеничество, Дейвид. Не можем да влезем просто така и да завземем нещата.
— Дори ако не са плащали на лекарите си? — попита Роук. — Бих нарекла това „достатъчен повод“.
— Би могло да е така — съгласи се Джакман. Ако се съдеше от изражението му, идеята продължаваше да му е интересна. — Е — каза той, — благодаря на всички за дискусията. Сигурен съм, че ще стигна до някакво решение. Джеф — обърна се той през масата, — днес бе необичайно тих. А аз май си спомням, че ти понаписа нещо за „Парнас“ по няколко повода напоследък. Не би ли искал да предложиш някакъв съвет по тази тема?
Репортерът пусна една скептична усмивка под гъстата си брада.
— Вече го чухте, сър. „Не се разболявай.“
4
Макар че бе почти на петдесет години, Раджан Бутан беше работил като медицинска сестра само около десет години. Когато пристигна със съпругата си в Съединените щати, бе на около двайсет и пет. Известно време бе изкарвал прехраната си с поредица служби като продавач. Продаваше дамски обувки и мъжки дрехи в магазини от вериги. Това бе същият тип работа, която беше вършил в Калкута, макар че не подхождаше много на характера му. Дребничък, умислен и малко вглъбен по природа, той трябваше да полага усилия, за да се усмихва и да бъде любезен с клиентите. Но иначе бе работлив, честен и интелигентен. Идваше на работа редовно, всеки ден, оставаше до по-късно или започваше работа по-рано, без да се оплаква. Така че макар да не беше кой знае какъв продавач, задържаше се на работните си места — отначало в „Мейсис“ на площад „Хералд“, където изкара шест години. После в „Нордстром“ още пет.
Съпругата му беше допълвала дохода им, като даваше уроци по пиано и в продължение на около десет години бяха живели щастливо в малкото си апартаментче в „Хейт“, като единственото голямо разочарование в живота им беше фактът, че Чатърджи не можа да забременее. Най-накрая, когато и двамата бяха на трийсет и пет, тя реши, че се е случило чудо, но се оказа, че това, което растеше в утробата ѝ, беше не бебе, а тумор.
След като Чатърджи умря, Раджан установи, че повече не може да понася усмивките и продажбите. По време на месеците, през които се бе грижил за жена си обаче бе открил, че полагането на грижи за друг човек му допадаше по някакъв значим за него начин. Следващите четири години той изразходва по-голямата част от своите спестявания, за да изкара пълен курс в училище за здравни кадри, докато най-после не получи диплома за медицинска сестра от „Сейнт Мерис“ и не се хвана на целодневна работа в „Портола“. И, верен на себе си, остана там. Лекарите и администрацията го харесваха по същите причини, поради които шефовете му в търговията винаги го бяха задържали на работа. Но сред сестрите имаше малко приятели, ако изобщо можеше да се говори за приятели. Мрачен и умислен — сега даже повече, отколкото по-рано, когато работеше в търговията — той не правеше почти никакво усилие да се сближи с околните. Но бе много добър в полагането на грижи. С течение на времето стана почти невидим за колегите си по смяна — компетентен и учтив, макар и дръпнат, дори малко зловещ заради забулената си външност.