След което излезе от залата, оставяйки Глицки на неговите демони.
Трета част
25
Брако не можеше да разбере партньора си. Понякога бе безполезен и безразличен; друг път му хрумваше някаква изненадваща идея и това ги отвеждаше до резултат.
Вчера двамата прекараха целия ден в обикаляне. Ходиха, разпитваха. В болницата, при жените, които се събираха на кафе у Карла Маркъм, в клиниката „Джуда“. Десет часа — и когато накрая се върнаха в отдел „Убийства“, Глицки го нямаше никакъв, за да му докладват. Бе се изнесъл нанякъде по някаква задача, очевидно доста разярен. А те си бяха запомнили урока от миналия път — по-добре да му докладват на другата сутрин тук, в залата, вместо в дома му. Обаче не бяха успели да направят и това днес. Когато трябваше да тръгнат за своята уговорена среща с Кати Уест, лейтенантът още не бе дошъл, а това бе някъде малко след десет часа.
Сега бяха прекарали вече над два часа навън, във вътрешния двор — потънал в слънце, без вятър — на едно италианско заведение на „Юниън“. Както Брако си представяше нещата, наслаждаваха се на обяд, какъвто онези от висшето общество сигурно си позволяват всеки ден, но защо ли тогава не всички те са дебели, чудеше се той. После, разбира се, си даде сметка, че Харлен е доста пълен. И все пак, два часа за обяд? И още не бе свършил. Може би така се чувстваше баща му, придружавайки кмета.
Брако трябваше да признае, че партньорът му се справя чудесно със задачата да опознае Нанси Рос. Разбира се, той имаше началния тласък и помощта на леля си Кати, която беше част от карето им за този обяд. Но дори и така, Брако смяташе, че Фиск се справя с този разпит много добре. Въпреки касетофона, който сега беше разположен насред масата, между полупразните чаши за кафе и чинийки с тирамису, Нанси — защото сега тя вече беше „Нанси“ — изглежда се чувстваше напълно спокойна.
Макар че, Брако бе убеден, тя би се чувствала също така овладяна в каквато и да е ситуация. Бе дама от класа, като че ли бе родена да бъде обслужвана, да изисква, да наставлява. Макар да нямаше физическата магнетичност на Ан Кенсинг с нейните очи и извивки, Нанси Рос излъчваше една неизменна елегантност. Но не бе в никакъв случай и Ледената царица. Често избухваше в смях, пускаше закачливи изречения. Кой знае защо с Кати Уест бяха подхванали една продължителна шега върху думата „дълъг“: „Господи, какви дълги… франзели сервират тук“ или „Забеляза ли нашия келнер какъв дълъг… нос има“ — и на няколко пъти двете почти се заливаха от смях.
С нея Фиск се чувстваше до голяма степен като у дома си. В някакъв костюм с чуждестранна кройка и ярка сребриста вратовръзка, с меки кожени мокасини с пискюлчета и кремава копринена риза, Фиск, разбира се, се бе постарал доста за външността си на тази среща. Но Брако трябваше да признае, че партньорът му просто изглежда добре. Тези дрехи му стояха естествено и бяха скроени така умело, че смъкваха поне десет килограма от фигурата му. Фиск го беше помолил да се облече добре за обяда, така че той си беше сложил спортното си сако от рипсено кадифе, спортна риза с яка и изгладен панталон с ръбове. Но все пак се чувстваше недостатъчно представителен и като следствие от това установи у себе си доста сериозна неохота да говори — не само защото се чувстваше буквално не в своята среда, но и защото допреди десет минути заниманието им нямаше дори и най-малко подобие на полицейска работа. Знаеше, че инспекторите от отдел „Убийства“ не приключват работа в пет часа следобед, но обратната страна на това — обстоятелството, че понякога може да си вземе два часа почивка по средата на работния ден — го притесняваше.
Сега вече бе ясно, че Фиск все пак следваше някакъв план. Анекдотите и бъбренето бяха увертюра. Сега вече Нанси Рос искаше да помогне с всичко, с което можеше, на този симпатяга, племенника на надзорничката Кати Уест, който по стечение на обстоятелствата беше полицай.
— Знам — разказваше тя, — Малачи беше толкова нервен тази сутрин. Можете ли да повярвате, за първи път дава показания пред Големия съдебен състав! През целия си живот не е бил дори глобяван за паркиране, нито е разговарял по същество с истински полицаи, работещи по нещо толкова сериозно. Жалко, че не се срещна по-рано с вас, Харлен, и с вас, Дарел. Той ни най-малко не би се притеснил от това.
Фиск изцъка съчувствено.
— Сигурен съм, че няма за какво да се тревожи. Основната причина да желаят да разговорят с него е да получат по-точна представа за напреженията в „Парнас“. Струва ми се, че вашият съпруг би бил най-добрият източник за такава информация, след като господин Маркъм го няма.