— О, така е наистина. Понякога имах чувството, че той и Тим едва ли не са на една и съща работа. А сега, разбира се, Малачи взе и мястото на Тим, макар че никога не би желал да го получи при такива обстоятелства. Всичко това беше просто ужасно.
— Знаете ли дали вече е назначил някого да заеме собствената му предишна длъжност?
Тя поклати царствено глава.
— Не. Търси, но… Честно казано, основният проблем, както той ми казва, е, че лекарите, които могат да вземат трудни решения, не са твърде много. През последните няколко години Малачи трябваше да свикне да живее с тях. И това наистина му се отрази, знаете ли, съвсем не както го представи онзи ужасен журналист.
Фиск отново изцъка с разбиране. Брако знаеше, че колегата му цели да я насърчи да продължи, и тя го възприе точно така.
— Като че ли Джеф Елиът, който и да е той, си има някаква представа колко трудно е да се управлява компания като „Парнас“! И колко според него трябва да получават за труда си служителите и директорите, минималната заплата? Така де, наистина. Просто не е в час.
— Според мен много хора не са наясно.
Фиск също намираше това състояние на нещата достойно за съжаление.
— Знаете ли — продължи Нанси, — няма да повярвате какви обаждания имаше в кабинета му в деня, когато писаха за него в тази рубрика. Просто не знам как Малачи издържа, как това не го съсипа напълно, дотогава вече бе толкова изтощен. Защото вечерта, когато Тим беше убит… Както и да е.
— Няма нищо, Нанси. Какво казваше?
Тя въздъхна.
— Исках само да кажа, че вложи толкова старание да направи всичко добре, както винаги, остана до късно, за да разговаря с този господин Елиът. А всъщност изобщо не беше длъжен да прави това. Той искаше да се опита да му помогне да разбере — нещо, което господин Елиът очевидно въобще не е имал намерение да прави. И говориха, говориха до след полунощ, когато той и без това беше невероятно изтощен, и накрая какво излезе? Всичко се обърна против него.
Фиск ѝ пригласяше.
— Не можех да повярвам, че Елиът е споменал доходите на съпруга ви в своята колонка. Макар и да се предполага, че те са обществено достъпни. — Тук включи и партньора си. — И Дарел, и аз си казахме, че това е твърде нечестно. Като че ли това са кой знае колко много пари в крайна сметка, като се има предвид работата, която съпругът ви върши.
Кати Уест се обади.
— И това е единственото, което Малачи работи. Не е ли така, Нанси? Не е като някой да стои в двайсет борда и да източва системата.
— Абсолютно вярно. Това е всичко, от което живеем. Нямаме тръстове, наследства или външни доходи. Ако не се броят няколкото приема, а без тях някои важни благотворителни дейности биха пострадали, живеем много пестеливо.
Фиск продължи да я подкокоросва.
— А половината и без това отива за данъци. После половината от останалото е за къщите и поддръжката им. Разбирам ви. Напълно ви разбирам.
Брако се опитваше да направи някои изчисления наум. За разлика от партньора си той изобщо не можеше да разбере къде биха могли да отиват милион и двеста хиляди долара всяка година. Дори ако половината — шестстотин хиляди долара — отиваха за данъци и след това половината от останалото — още триста хиляди долара — отиваха за къщи (в множествено число) и поддръжката им. Оставаха още триста хилядарки. Чисто. С които човек трябваше някак си да изкара. Това беше три пъти колкото цялата заплата на Брако плюс добавките за извънреден труд. Много извънреден труд.
Но Фиск го беше информирал предварително, че целта на тази среща е да разберат дали Рос и семейството му се чувстват заможни или чукат на вратата на бедността. За удивление на Брако започваше да изглежда повече второто.
— Вие наистина разбирате, Харлен. Не можете да си представите колко ободряващо е да разговаряш с някой, който разбира от числа. Защото, например, като се каже „Един милион долара!“ — звучи сякаш е страшно много, нали? — После, по-сериозна, допълни: — Някога е било много, предполагам, но сега вече не е.
Фиск си даде вид, че се забавлява много, смеейки се на тази сума.
— А някога вярвах, че ако имам един милион долара, мога да се пенсионирам. Представяте ли си?
Нанси също се засмя на абсурдното предположение.
— Ако сте планирали да живеете само една-две години след пенсионирането си, може и да успеете. Даже и не толкова дълго, ако използвате помощ в домакинството — не говоря даже за наети на щат помощници. А постоянен персонал в дома ви? Забравете. Най-много една прислужница няколко пъти седмично, човек за двора и помощница в кухнята.