— А да не забравяме и политическите дарения — добави Кати Уест полушеговито.
— И благотворителните организации, Операта, даренията за училището на момичетата, които са извън двайсетте хиляди долара такса за обучението. Наистина е малко ужасяващо, като се замисля за това.
Брако вече почти не издържаше да слуша още оплаквания. През целия си досегашен живот не бе имал нито един от последните пет-шест вида разходи, които бяха споменати. Но той не знаеше как да подхване фамилиарния тон, който Фиск беше наложил, особено когато ставаше дума за пари, и оставаше да се надява, че партньорът му ще постигне това, което търсеше.
Но Фиск, очевидно все още съчувстващ на участта на Нанси, продължи.
— И което ми се струва най-невероятно — заяви той, — е, че Елиът представи нещата така, сякаш вашият съпруг е върхът на алчността. Трябваше да направи друга статия за разходите в реалния живот.
— Струва ми се, че доктор Рос би имал пълното основание просто да зареже „Парнас“ — сигурен съм, че такива като него се търсят — и да отиде някъде другаде, където ще му плащат онова, което заслужава.
— Всъщност той почти го направи. Миналата година се яви на интервю. Абсолютно тайно, разбира се. Даже Тим не знаеше. — Брако отбеляза, че Нанси направи пауза — може би не бе възнамерявала да разкрие станалото. След това обаче въздъхна миловидно: — Просто не мога да ви опиша колко невероятно тежко беше. Просто да се справяме, година след година, неспирно. Без спестявания, без нищо настрани за колежа на момичетата. И Малачи продължаваше да стои в „Парнас“ само от някакво чувство за дълг. А после изведнъж всички решават, че сме просто баснословно богати. Това е просто една голяма ирония.
Фиск подхвърли, че вероятно би могъл да отиде и да разговаря с господин Елиът.
— Най-малкото да се опитам да го накарам да види нещата и от ваша страна.
— Не. Благодаря ви, Харлен, много сте мил, но не мисля, че би било разумно. Той просто ще го обърне някак си срещу нас. Макар че просто не виждам как би могло да стане това.
— Просто не би могло, това е истината — отсече Кати Уест, потупа я по ръката и се присегна за сметката. — Всичко ще мине и ще замине, аз не бих се тревожила, Нанси. Най-доброто, което може да направи човек за такива статии, е да ги забрави.
Фиск ловко прибра касетофона и го мушна в джоба си.
— Извинете, че се впуснахме в тази неприятна тема — каза той. — Това е онази част от работата ми, която не обичам много. Но вие ни бяхте много полезна, а обядът беше фантастичен.
Нанси Рос също се присегна за сметката. Харлен и леля му се противопоставиха, но тя се наложи. Брако, дълбоко облекчен, измърмори своите благодарности. Бе зърнал сумата — сто четирийсет и седем долара и осемдесет и осем цента, без да се брои бакшишът. Това бе половината от парите, които Брако плащаше на баща си всеки месец като наем.
След това всички се изправиха и се разцелуваха за довиждане. Нанси Рос като че ли се бе напълно съвзела от потискащия разговор за финансите. Колкото до Брако, той се ръкува с Нанси, после и с Кати, каза им колко приятно е било и колко добре се е чувствал. И в известен смисъл, осъзна той, бе вярно. Това бе надничане в един друг, напълно отделен свят, който съществуваше успоредно с неговия.
И в този свят Малачи Рос имаше проблеми с парите.
Уес Фарел научи от офиса на Страут новината за госпожа Лоринг някъде пет минути след като пристигна в кабинета си. Щом поразмисли за това около минута, той реши, че това не е точно онази ободряваща информация, която човек би пожелал незабавно да сподели с клиента си. „Здрасти, Чък, обажда се Уес Фарел. Страхотна новина. Изравят тялото на майка ти и го режат в полза на науката.“ Не. Това не вървеше.
От друга страна обаче, за него това беше добра новина. Повод за празнуване. А през последните месеци такива поводи бе имало твърде малко. Направи мъжествен опит да работи по други въпроси до обяд. Но след като веднъж заключи вратата и тръгна към дома си, изведнъж осъзна, че цялата воля, която имаше, нямаше да стигне, за да го върне обратно в кабинета му преди зората на новия ден.
Хапна артишок и консервирана риба тон, след това си подремна половин час във всекидневната, за да си възвърне енергията. Сега вече бе навън и придружаваше трийсеткилограмовия си боксер Барт на разходка из парка „Буена Виста“. Бе навлякъл износено долнище от анцуг, скъпи маратонки и памучна фланела, на която отдалеч се четеше с едри букви „Буш“, а отблизо се забелязваха мънички редовни букви „л“ и „ит“, допълващи главните, при което се получаваше обидна дума. Според Фарел в гардероба му висеше може би най-добрата колекция в света от фланелки с онези мъдрости, дето се лепят по колите.