— Не, сър — призна Брако. — Но може би си струва да продължим да търсим.
— Може да търсите каквото искате — увери ги Глицки. — Но доколкото ми е известно, единственият човек, който е бил в стаята, когато Маркъм е умрял, е Кенсинг. И сестрите, които изобщо нямат лично отношение към господин Маркъм. А това доста силно стеснява областта за разследване, не мислите ли? Има ли по това някаква промяна?
— Всъщност може и да има — каза Брако. — Вчера се върнах в интензивното, докато Харлен чакаше долу за разговор.
После описа успешното си влизане в интензивното отделение, без някой да го възпрепятства и дори да го забележи. Когато завърши, Глицки се намръщи.
— По кое време беше това?
— Горе-долу по същото време, когато Маркъм е умрял. Рано следобед.
— А какво беше положението в сестринския пункт?
— Имаше една сестра, седеше на компютъра.
— Колко дълго стоя вътре?
Брако сви рамене.
— Една минута, горе-долу. Минах покрай всяко легло.
— И никой друг…
— Никой. Просто минах зад сестрата на компютъра, отворих вратата, вмъкнах се. Това означава, че всеки друг би могъл да направи същото.
Лицето на Глицки стана твърдо като гранит. Мобилният му телефон иззвъня, той го взе от колана си, изръмжа името си, после се заслуша съсредоточено. Белегът между устните му се очерта в контрастен релеф.
— Сигурно ли е?
След по-малко от минута затвори телефона и се загледа над главите на инспекторите.
В град Колма, малко над границата на Сан Франциско с окръг Сан Матео, мъртвите обитатели са много повече, отколкото живи.
Харди стоеше до един от хилядите гробове. Намираше се близо до края на редица надгробни камъни под една секвоя. С разрешение на гробищната управа той сам бе засадил дървото преди двайсет и осем години.
Бе шестнайсети април, денят, когато се бе родил синът на Харди, Майкъл. Бе умрял няколко месеца по-късно, когато падна от кошарката си. Вероятно беше първият път, когато се бе изправил. Във всеки случай нито Харди, нито Джейн, неговата съпруга тогава — бракът им беше също станал жертва на трагедията — не го бяха виждали да се изправя на крачета. Бе почнал да пълзи само от няколко седмици, колкото за две ленти на фотоапарата. Така че бяха оставили страничните прегради на кошарката смъкнати. Не до долу. Наполовина смъкнати. Бяха обезопасили къщата, но на никого от двамата не му бе минало през ум за страничните преградки. Майкъл още не бе толкова пораснал за това. Но явно вече е бил в състояние да се изправи напълно. Иначе не би успял да се наведе и да се приземи от погрешната страна.
Сега Харди не мислеше за това. За онзи единствен отдавнашен момент, който завинаги бе модулирал хода на живота му — това, което бе, това, което бе станал — в една минорна гама. Не си даваше сметка за каквато и да е мисъл. Никога не бе заставал по-рано на това място, макар че винаги бе отбелязвал датата и бе ходил в Колма много пъти. Но никога по-рано не бе успявал да събере нужната смелост.
Днес обаче нещо го бе привлякло тук. Нещо, което или не можеше да определи, или не желаеше да разглежда твърде отблизо. Чувстваше, че му се изплъзват твърде много важни неща в живота му. Вероятно се надяваше, че бавното плъзгане — за разлика от рязкото падане — може да бъде спряно и можеше да бъде спасен човешки живот.
Когато се чу с Франи, бе ѝ казал къде отива. Веднага усети, че обаждането я обезпокои. Попита дали не иска и тя да дойде там. Дали всичко е наред?
Не знаеше действителния отговор на този въпрос, но ѝ каза, че е добре. Че я обича. Че ще я види тази вечер след тренировките на Винсънт в Детската лига, когато нормалният му живот се възобнови. В центъра, близо до офиса му, денят бе заплашвал отново да бъде хубав. Излизайки с колата, беше държал прозорците си спуснати чак до Шамрок. Но тук, като се изключи самотната му секвоя, евкалиптите, пронизвани от вятъра, огънатите кипариси и буйната безкрайна ливада, всичко бе сиво — от небето надолу, до самия въздух. Сиво и студено.
Бе облечен в деловия си костюм, който даже със закопчано сако не помагаше да го спаси от хладното време. В горичките, наблизо и надалеч, вятърът свиреше с вибрация, която той повече усещаше, отколкото чуваше. На отделни места облачното покривало вече бе стигнало до земята и валма от парцалива мъгла се носеха и разтваряха в безкрайната сивота.
Не бе се молил от трийсет години. Може би не се молеше и сега. Но подви крак, после застана на колене и постоя в това положение няколко минути. После се изправи и хвърли последен поглед на името, все още отчетливо издълбано на мраморната плоча — Майкъл Харди.