Сега то изглеждаше тъй непознато, тъй невъзможно. Харди си пое дъх, съвзе се. Когато се обърна, за да тръгне към колата си, Глицки стоеше на асфалтовата алея на десетина метра.
Бе облечен с коженото си яке. Ръцете му бяха в джобовете. Направи крачка напред в същия миг, когато това стори и Харди. След като бяха преодолели разстоянието помежду си, двамата спряха.
— Търсих те в офиса — каза Глицки, — после по мобифона, после при Франи. — Той се поколеба. — Добре ли си?
Харди махна неясно с ръка зад себе си.
— Щеше да стане на двайсет и девет днес. Помислих си, че му дължа едно посещение.
Порив на вятъра прошумя край тях. Глицки го изчака.
— Това ми е най-големият страх — призна той.
— Това е добър страх.
— Имам три големи момчета, Диз. Дотук бях късметлия. Защо да предизвиквам съдбата?
Харди помълча, преди да отговори.
— В повечето случаи нещата не свършват така, затова. И повечето случаи те ни погребват.
Глицки гледаше някъде през рамото на Харди.
— Не мога да определя точно какво ме прави толкова… — Не можа да завърши мисълта си. — Въпросът е какво правим, ако не те ни погребат. Какво прави човек, ако наистина се случи това?
— Тогава правиш каквото трябва — отвърна Харди. — Казваш си, че времето минава, но вече не си част от времето. А после един ден нещо, което хапнеш, се оказва отново вкусно. Или пък усещаш топлината на слънцето по гърба си. Нещо. Започваш отново. — Той сви рамене. — Ти го направи с Фло, така че знаеш.
— Да, зная. Но смешното е, че сега още повече ме е страх. А не мога да се оправям със страха.
— Забелязах това. — Тънка усмивка пробяга по устните на Харди. — Всъщност бих нарекъл това добър признак. Особено в сравнение с начина, по който се чувстваше, преди да срещнеш Трея, онзи дълъг сомнамбулизъм след смъртта на Фло. Сега обаче всичко отново има значение, нали? Не е ли това страхотно?
— Така е, хубаво е, но…
— Няма „но“, Ейб. Само „хубаво“. — Махна отново към гроба. — Това малко същество искаше да ми каже нещо. И мисля, че беше точно това.
Обръщайки се към Глицки, Харди осъзна, че двамата бяха оголили душите си един пред друг и се бяха разкрили наистина такива, каквито са. Без да има нужда това да се признава, и двамата разбираха, че борбата помежду им някак си бе приключила. Помежду им можеха да остават сериозни професионални проблеми, но дълбоката връзка беше сигурна.
Двамата закрачиха заедно към мястото, където бяха паркирали колите си.
— Има и още нещо — каза Глицки. — Заради което поначало се опитвах да те открия.
— Какво е то?
— Обади се Страут. Аутопсията на Марджъри Лоринг.
— Вече е извършена?
Наистина бе станало много бързо, но Харди не беше кой знае колко учуден. Джакман ясно бе дал да се разбере, че е много важно.
Глицки кимна.
— Ти се оказа прав. Не е умряла от рак.
Вълна на облекчение заля Харди — бе заложил на тези резултати повече, отколкото си даваше сметка.
— И какво се оказва? — попита той. — Калий?
— Не. Някакви релаксатори на мускулите. Павулон и някакъв хлорид. И двата препарата спират естественото дишане. И двата трябва да са ѝ били поставени в болницата.
— Кенсинг не е бил изобщо край нея, Ейб. Бил е в отпуска с децата си, в „Дисниленд“. И преди да ми кажеш, знам, че това не означава, че той не е убил Маркъм. Но все пак означава нещо, нали?
Глицки нямаше нужда да обмисля.
— Двамата трябва да си поговорим. Каза, че имаш още такива хора?
Харди кимна.
— Още десет. И това е само списъкът на Кенсинг. Знам поне една сестра, която има своите собствени подозрения. Може да разполага и с някои имена освен тези, макар че бих се съгласил с теб, че едно убийство не означава, че убийствата са десет.
— Не съм казал такова нещо.
— Да, знам. Чета ти мислите. Но все пак едно е налице. И за него не е виновен Кенсинг. Обаче не е също с калий, както все пак ми се искаше.
Глицки го изгледа озадачено.
— И защо?
— Защото ако и Лоринг, и Маркъм бяха убити по един и същ начин, това би означавало, че го е извършил един и същ човек, нали?
— Би могло да означава — съгласи се Глицки, — но що се отнася до мен, това върши работа и на двама ни.
Бяха стигнали до колата на Глицки и той спря до предната врата.
— Мисля, че ти дължа едно извинение.
— Съгласен съм с теб. Това ли беше то?
Глицки леко се изкиска.
— Колкото — толкова. — Но изненадващо продължи: — Мога само да добавя, че не работиш с толкова много адвокати, колкото аз. С времето човек започва да става скептичен дори към приятелите си.