Това бе тъжната истина и Харди му повярва. Можеше да възрази, че той, Дизмъс Харди, най-добрият приятел на Ейб, не е просто някакъв адвокат, склонен да върти неетични номера, само за да защити клиентите си. Но разбираше, че в света на наказателното право една такава гаранция сама по себе си би била нещо рядко и подозрително. Харди бе спечелил поне две по-незначителни дела, опирайки се на формалности, които Глицки, разсъждавайки като полицай, навярно би сметнал за някаква форма на измама.
Уес Фарел бе измъкнал своя човек онзи ден, когато задържалият го полицейски служител не се беше явил в съда. Доколкото Харди знаеше, Уес бе извел полицая предната вечер и го бе почерпил доста здраво, така че махмурлукът да не му позволи да се събуди навреме. Освен това дори такава изтъкната личност в адвокатските среди като Дейвид Фрийман, без дори да се изчерви, би направил същото, в каквото Глицки бе обвинил Харди. Да притиснеш свидетелката, като вкараш в играта децата ѝ? Да накараш съдебния лекар да изкопае половината от гробището в Колма? Да се престориш, че ти се налага спешно вадене на зъб в първия ден на подбора на заседателите? Ако помагаше на клиента ти, дори само ако забавяше процедурата с някакъв съществен период от време, всичко бе оправдано. Дори би могло да се каже — достойно за похвала. Наложително от гледна точка на етиката.
— И сега какво правим нататък? — попита Харди.
Глицки не се поколеба.
— Списъкът на Кенсинг. Ако има ангел на смъртта в „Парнас“, искам да разбера кой е. Междувременно Марлин ще придвижи големия състав. Имам още една неприятна изненада от пет минути, преди да се обади Страут.
Той разказа на Харди за установеното от Брако отсъствие на охрана в интензивното отделение в „Портола“.
— Значи всеки би могъл да влезе? Това ли имаш предвид?
— Брако изглежда смяташе така. — Глицки замълча. — Не искам да имам двама потенциални убийци — призна той. — Наистина ми е омразно. Самата мисъл ми е оскърбителна.
— Аз също, но трима е още по-лошо — напомни му Харди.
— Трима?
— С онзи, който е карал колата.
Брендън Дрискол говори почти цял следобед пред големия състав. Очевидно смяташе, че някой, който го ненавижда, е дал показания преди него. Обвинителката госпожа Аш изглеждаше настроена срещу него от самото начало. Той смяташе да говори за Рос, Кенсинг и проклетата му съпруга, както и за останалите, които правеха живота му в „Парнас“ толкова тежък.
Вместо това тя искаше да научи всичко за личните му отношения с Тим и това много го изнерви. Положи всички усилия да успокои нещата — разбира се, имали са своите разногласия. Когато работиш толкова близо с един човек за такъв дълъг период от време, неизбежно възникват някои търкания. Като цяло обаче са били извънредно добър екип.
Но Аш вече бе научила за предупредителното писмо, което бе получил от Тим, персоналното мъмрене, на което бе подложен — Рос трябва да е бил източникът за това, реши той — и за да разбере какво е вършил той в болницата миналия вторник, отдели време, което му се стори твърде много. Най-накрая, преди да успее да я насочи към други, които са имали стълкновения с Тим, тя започна да му задава въпроси за кореспонденцията на господин Маркъм и доколко Дрискол е запознат с нея, по-специално с решението да се представи на градската управа сметка за доболничното обслужване.
Тази си няма никакво понятие, реши той. Би предпочел тя да се занимава с други хора, отколкото с това делово решение, което, доколкото Дрискол можеше да прецени, нямаше значение за нищо друго, освен за финансите на компанията. Но ако това я отклоняваше от собствените му лични проблеми с Тим, особено по време на този труден последен месец, той смяташе, че би трябвало да е доволен. Би предпочел обаче да насочи вниманието ѝ към един от любимите си врагове и на няколко пъти се опита да го стори: „… Решението за доболничната сметка наистина трябваше да се вземе от господин Маркъм, а той упорито му се противопоставяше. Но доктор Рос…“; „Макар че по времето, за което питате, господин Маркъм не беше в състояние да се съсредоточи върху работата си така, както би желал, защото съпругата на доктор Ерик Кенсинг — Ан, изискваше толкова много от…“.
Когато не успя да накара Аш да захапе, накрая реши да изостави това.
Но Джеф Елиът бе нещо друго.
Дрискол вече бе телефонирал на репортера вчера и си бе уговорил среща, за да разговаря с него, след като свърши със съдебните заседатели. Когато излезе — доста по-разстроен, отколкото очакваше да бъде — се отправи пешком към редакцията на „Кроникъл“, където го очакваше Джеф Елиът.