Сега имаше чаша кафе и най-после се бе настанил удобно на стол в малката стаичка. Знаеше кого иска да натопи и бе разпечатал писма на Маркъм както до Кенсинг, така и до Рос, наред с още стотина докладни. Всичко това очертаваше постоянното недоволство у Тим към Рос и Кенсинг по редица въпроси. Дрискол искаше да внуши, че тези документи даваха достатъчно приемливи мотиви някой да е пожелал да убие Тим.
Елиът прелисти страниците без особен ентусиазъм.
— Това е добър материал, Брендън, обаче по всичко личи, че вече се сблъскваме със съвсем друга игра там.
Дрискол се изправи на стола и се прокашля, като докосна възела на вратовръзката си.
— Какво искате да кажете с това? Къде „там“?
— В „Портола“. Оказва се, че една дама, която е починала там преди няколко месеца, също е била отровена. Доколкото съм осведомен, може да има още няколко такива случая. — После осветли Дрискол за повечето от нещата, които бе научил до този момент. — Затова едва ли е необходимо да се подчертава, че това хвърля съмнение върху предположението, че господин Маркъм е бил убит по лични причини. Може да се окаже просто последният от поредица такива медикаментозни смъртни случаи в „Портола“ и при това положение мотивите, които някой би могъл да има, за да го убие, остават до голяма степен без значение. Не сте ли съгласен?
— Изглежда разумно наистина. — Дрискол се облегна назад, леко шокиран. Три дни беше подготвял отмъщението си срещу Кенсинг за всичките неприятности, които му бе създавал лекарят, и срещу Рос за това, че го бе уволнил. Смяташе, че е планирал нещата перфектно. Безспорно бе събрал значителни доказателства срещу двамата. Ако Елиът ги публикуваше, това би могло да накара борда и дори полицията да се намесят.
Но не бе успял да прокара обвиненията си нито пред съдебните заседатели, нито в момента тук. Не беше справедливо.
— И какво ще стане сега? — попита той. — Няма ли това да ви свърши работа?
— Разбира се. Материалът е страхотен. — Въодушевлението на Елиът положително не беше фалшиво. — Само искам честно да ви кажа, че мога да не стигна до него много скоро. Е, нищо, горе главата. „Парнас“ ще бъде в новините до края на годината. — Журналистът потупа купчината хартия. — От това ще излезе чудесно четиво преди сън.
Брендън имаше един последен въпрос:
— И сега тези други смъртни случаи в „Портола“? Значи ли това, че полицията вече не подозира Ерик Кенсинг, че може да е убил Тим?
— Мисля, че ако не друго, това ще облекчи положението му. Защо?
Дрискол поклати глава.
— Не знам. Май бях започнал да вярвам, че наистина го е направил. Във всеки случай имаше много повече основание от всеки друг. Очевидно ще трябва да свикна с тази мисъл.
Отборът от Детската лига на Винсънт — „Тигрите“, тренираше само на няколкостотин метра от къщата на Харди. Бяха получили разрешение да си оградят игрище в един иначе изоставен участък от терена за голф в парка „Линкълн“, горе до улица „Клемънт“. Харди не можеше да отдели време да бъде мениджър на отбора, но се опитваше да идва и да помага колкото може по-често в тренировките. Беше спортувал в университета и любовта на сина му към играта бе източник на удовлетворение през целия му живот.
Върна се от Колма навреме за тренирането на удари. Тук, двайсетина пресечки навътре, нямаше никаква мъгла. Когато отборът се разпръсна, за да тренира по полето, Харди излезе от игрището и застана до Ейб, който го беше наблюдавал иззад оградата. Мич, мениджърът, отправи удар към третата линия, където Винсънт го улови с бекхенд и препрати топката към първия пост. Ейб кимна одобрително.
— Момчето ти изглежда много добро.
Глицки се бе обадил вкъщи и бе казал на семейството си да дойдат за барбекю в дома на Харди. Така че след тренировката се отбиха в „Сейфуей“ и купиха хубави пържоли, апетитни сосове, някакъв вид по-специални наденички, бланширани картофи, салата „Цезар“, газирана вода и стек с шест бири. Винсънт измъкна двулитрова кутия сладоледен сладкиш от фризера. Глицки държеше четири разновидности бутилиран леден чай в два стека по четири кутии.
Харди стоеше зад Глицки и сина си и наблюдаваше как поставят покупките на лентата. Изведнъж си помисли, че Луи Четиринайсети — самият Крал Слънце — вероятно не е имал такава подбрана храна, такова хубаво време и че всъщност той живееше в някакъв златен век и бе много глупаво да го забравя. И ако понякога това заплашваше да разбие сърцето му, то бе в реда на нещата.