Сега стоеше над леглото на Джеймс Лектор. След като провери връзките с всички монитори, той приглади одеялото на гърдите на стария човек и се обърна да погледне зад себе си към другия край на стаята, където доктор Кенсинг и колежката му за днес — сестра Роу, слагаха система на господин Маркъм, който току-що бе вкаран на легло на колелца от следоперационната зала.
Раджан погледна надолу към Лектор, който беше прекарал на животоподдържаща система последните две седмици. Напоследък се бе стабилизирал, но знаеше ли някой колко дълго ще трае това? Загледан в сивото безжизнено лице на стареца, той отново се замисли, както често правеше, за така наречените „чудеса на съвременната медицина“. Споменът се завърна, съвсем ясен. През последните дни бяха поддържали Чатърджи жива и — предполага се, без болки — чрез система и наркотични вещества. Но с отминаването на годините той бе стигнал до извода, че това всъщност бе само една ненужна жестокост — както към него, заради фалшивата надежда, така и към нея, заради отказания ѝ покой.
Той вярваше в помощта за болните и в облекчаването на страданията. В крайна сметка това бе неговата мисия след Чатърджи. Но ненужното продължаване на живота сега го смущаваше, както винаги, когато работеше в интензивното отделение.
Погледна отново лицето на господин Лектор, после хвърли поглед назад към доктор Кенсинг и сестра Роу, стараещи се да спасят друг човек, който в най-добрия случай щеше да остане с трайно мозъчно увреждане, ако изобщо оживееше.
Лудост, помисли си той, във всичко това имаше толкова много лудост.
Като поклати глава със съжаление, въздъхна дълбоко и отиде до следващото легло.
Доктор Малачи Рос спря на вратата на интензивното отделение и хвърли един последен поглед, за да се увери, че всичко е както трябва. Голямата овална стая имаше седем индивидуални леглови станции за критични случаи и всички те бяха заети, както бе винаги, през всеки ден от годината. Изгледите бяха, че петима от пациентите в тях, а може би и всичките седем, няма да оживеят. Рос знаеше, че това не се дължи на недостиг на умения или средства. Всъщност факторът „средства“ бе станал доминиращ елемент в живота му през последните години. Той бе главен медицински и икономически директор на „Парнас медикъл груп“ и задържането на разходите в необходимите рамки, като същевременно се осигурява качествено обслужване (което за него означаваше минимумът, необходим за избягване на съдебни дела за проявена небрежност), бе неговото задължение, което ставаше все по-невъзможно за спазване.
А сега той знаеше, че му предстои да навлезе в нов период на криза. Поне в краткосрочен план. Защото днес едно от леглата тук заемаше неговият колега и главен изпълнителен директор Тим Маркъм, блъснат по време на сутрешното си тичане — упражнение, на което той се отдаваше с религиозен плам в стремежа си да се съхрани жизнен и здрав до зряла старческа възраст. Рос чувстваше, че в това имаше някаква ирония, но бе изгубил вкуса си към иронията от години.
Мониторите постоянно пиукаха, другите машини бръмчаха. Навсякъде из стаята над прозорците бяха пуснати бели щори, за да я предпазят от плахото пролетно слънце.
Маркъм бе на първото легло отляво, целият накачен със системи. Намираше се тук вече три часа и фактът, че е живял толкова дълго с такива сериозни увреждания, бе някакво чудо. Рос направи крачка назад към леглото, после спря. Той наистина бе лекар, но не бе практикувал от десет години. Знаеше, че банката за следващото преливане висеше от стоманената кукичка до леглото, където и трябваше да бъде. Другата интравенозна система бе все още пълна до половината. Трябваше да приеме, че всичко е наред.
Изтощен, той прокара ръце по лицето си, после установи, че се взира в тях. Неговите ръце на хирург, както казваше майка му. Чувстваше лицето си горещо, но ръцете му показваха, че не се поти.
Поемайки си дълбоко дъх, той се обърна и отвори вратата, за да излезе.
Влезе в преддверието, където още трима кандидати за интензивното, постхирургическото и постспешното отделение лежаха на своите подвижни легла, свързани към монитори и системи. Бяха пристигнали след приемането на Маркъм и сега, след като в интензивното се освободяха легла, тези пациенти щяха да бъдат прехвърлени вътре, където теоретически щяха да получат „по-добри“ интензивни грижи.