Точно това Харди бе усетил донякъде тази сутрин в кабинета на Джакман, където сякаш се бе появила една първа вълна от интуитивна вяра, че може би Кенсинг не е убил никого. Но Фрийман навярно беше прав да смята, че това няма да трае дълго. Ако Харди искаше да се възползва от тази вяра, трябваше да действа бързо.
Глицки не смяташе този път да праща момчетата си сами. Той знаеше, че най-старшият му инспектор, ветеранът Марсел Лание, бе издържал лейтенантски изпит през януари, бе се изкачил в йерархията на държавната служба и сега жадуваше за възможност да покаже какво може да постигне като началник. Скоро щеше да бъде преместен от отдел „Убийства“, за да командва свое собствено отделение и искаше то да бъде добро. Това щеше да бъде неговата възможност за изява.
Така че докато Брако и Фиск се упражняваха да попълват заповеди за проверка на болнични архиви, Глицки остави Лание да командва и отиде с колата до „Портола“. Там заобиколи фалангата от коли на телевизионни репортери, скупчени на паркинга, и премина без никакъв коментар покрай навалицата репортери във фоайето на болницата.
Пред кабинета на административния директор секретарката започна да обяснява на Глицки, че господин Андреоти няма да се среща поотделно с репортери. След около половин час щеше да дава пресконференция. При тази новина лейтенантът извади значката си и попита дали директорът не би могъл да му отдели няколко минути още сега.
Андреоти излезе иззад бюрото си с усмивка като маска на мъртвец и грабна протегнатите ръце на Ейб почти отчаяно. Слаб, посивял, с хлътнали очи, облечен в сив костюм с вратовръзка в електрик, днес той изглеждаше съставен от равни части ужас и изтощение. Глицки си каза, че не би могъл да го обвини за това. През седмицата след убийството на Тим Маркъм проблемите на болницата се бяха увеличавали логаритмично, а тазсутрешната бомба бе кулминацията. Не само че аутопсиите, провеждани в „Портола“, се оказваха в най-добрия случай немарливи (а в най-лошия — престъпни), ами е било извършено убийството на най-малко един, а може би дори на десет души, докато са лежали в леглата си в интензивното отделение.
Още нямаше десет часа сутринта. Притеснен и объркан, Андреоти вече бе разговарял по телефона с „Тайм“ и „Нюзуик“, „Ю Ес Ей Тудей“ и „Ню Йорк Таймс“. Бе се срещнал с представители на профсъюза на медсестрите, лекарската група в „Парнас“ и самата компания „Парнас здраве“. Кметът искаше да го види в два часа.
Андреоти разположи Глицки да седне, после заобиколи бюрото си и също седна.
— Какво можем да направим, за да облекчим вашето разследване, лейтенант? — започна той. — Само кажете. Ние ще ви сътрудничим по всички възможни начини. Разпоредил съм същото на всички тук. Нямаме какво да крием.
— Радвам се да чуя това, сър. Моите хора ще дойдат тук много скоро и списъкът им за пазаруване ще бъде доста дълъг. Включително заповеди за проверка на документацията за интензивното отделение, при това и по времето, когато госпожа Лоринг е била хоспитализирана.
— Да, разбира се.
— Също така, както може би знаете, говори се, че и други пациенти може да са били убити тук. Имаме списък, по който работим…
— Да. На Кенсинг, нали?
— Да, сър, точно така.
— Добре. Вие си знаете работата, сигурен съм, но тук се говореше… Бях чул, тоест че той е сред заподозрените от вашия отдел за убийството на господин Маркъм, нали?
Той формулира това като въпрос, на който Глицки не се почувства задължен за отговори. Вместо това го изчака да продължи.
— Така или иначе — завърши накрая Андреоти, — ако бях аз, щях малко да се почудя при такъв списък, предоставен от заподозрян в убийство.
Глицки кимна умислено и кръстоса крак върху крак.
— По принцип в една нормална ситуация бих се съгласил с вас. Но в този случай първото име излезе положителен. Госпожа Лоринг е била убита тук.
Андреоти промълви само на себе си:
— Боже мой, знам това.
— Но да се върна за миг назад. Казахте, че сте чули, че доктор Кенсинг е основният ни заподозрян за убийството на господин Маркъм. Това ли е общото настроение спрямо него тук?
— О, не. Искам да кажа… — Погледът на Андреоти се стрелна към вратата, после се върна към Глицки. — Нямам намерение да обвинявам когото и да било в убийство. Доктор Кенсинг беше доста популярен тук сред медицинския персонал.
— Медицинският персонал?
— Ами, другите лекари и сестрите. Той е много добър лекар, но малко… своенравен човек. Мисля, че много от колегите му се възхищават на неговите принципи, но с него може да е трудно да се работи. Той не играе в екип.