— Значи не се е разбирал много с администрацията?
— Не, наистина. Нито пък с господин Маркъм. Това не беше тайна.
— Така е. Чухме за това. Значи той е убил господин Маркъм? Така ли мислите?
— Ами, той имаше големи проблеми с този човек и е бил в стаята… — Андреоти разпери ръце умолително. — Признавам, че ми е минавало през ума, макар че не ми се иска да е така.
— Имате право да предполагате — успокои го Глицки. — Но днес не съм дошъл за господин Маркъм. Искам да разговарям директно с някои хора от персонала и се питам дали бихте могли да ми дадете имената на хората, които са били дежурни, по-специално в интензивното, по времето, когато госпожа Лоринг е умряла.
— Разбира се, че мога да проверя. Бихте ли ми дали две минутки?
Оказаха се по-скоро десет, но когато Глицки видя името Раджан Бутан, си го спомни от прочетените дешифрирани записи на разпитите, проведени от Брако и Фиск тук. После попита Андреоти дали Бутан още работи в болницата и ако е така, къде може да го намери.
Раджан беше учуден, че отново го викат да говори с полицията. Бяха идвали толкова често миналата седмица, говориха с всички. Когато се бяха обърнали към него, какво можеше да им каже? Беше с доктор Кенсинг, грижеше се за господин Лектър, когато започна писукането на мониторите за господин Маркъм. След това беше както винаги при син код, само че два пъти по-напрегнато. Не можеше да каже кой е влизал в стаята, кой е излизал. Изпълнявал е нарежданията на господин Кенсинг, опитвал се да ги предусети, но всичко е минало толкова бързо, че всъщност вече нищо не си спомня. Макар че, разбира се, е бил там.
Като влезе във фоайето, видя от пръв поглед, че този нов човек е по-възрастен от другите и по-суров. Кожата му беше тъмна, също като на Раджан, но очите му бяха сини и много уморени. Един белег започваше точно над брадичката, преминаваше през устните и стигаше до дясната ноздра. Нещо във външността на този човек го изплаши и Раджан усети как започва да трепери вътрешно. Внезапно усети дланите си влажни и ги избърса в престилката си. Мъжът го наблюдаваше през цялото време, докато болногледачът измина пътя от вратата до масата, където новодошлият седеше. Не мигна нито веднъж.
Раджан застана пред него и се опита да се усмихне. Той изтри отново дланите си и протегна дясната си ръка.
— Здравейте. Искали сте да ме видите?
— Седнете. Искам да ви задам няколко въпроса за Марджъри Лоринг. Спомняте ли си я?
Марджъри Лоринг, замисли се той. Да, разбира се, спомняше си я. Стремеше се да запомня по нещо за всеки от пациентите си, макар че през годините мнозина бяха потънали в мъглата на спомените му. Но Марджъри Лоринг не беше толкова отдавна в края на краищата. Все още беше с него. Можеше да си представи лицето ѝ. Тя щеше да бъде още един такъв дълго страдащ умиращ болник, както Чатърджи.
Но съдбата я бе освободила рано.
28
След лекцията на Фрийман Харди не губи време. Той се завърна в кабинета на съдебния лекар, където за негово пълно удивление Страут си беше качил краката на бюрото и гледаше последните минути от някакво сутрешно токшоу на малък телевизор. Харди беше виждал телевизора по-рано, но смяташе, че не работи, тъй като вероятно е бил използван при убийство. Страут му махна да си вземе стол и да седне да погледа. Двамата водещи, мъж и жена, разговаряха с някой, когото Харди не познаваше, за филм, за който дори не беше чувал. Актьорът очевидно се впускаше в ново амплоа и току-що беше издал компактдиск. И съответно изпя с нищо незапомнящата се претенциозна песен, която беше хит от филма. Когато този разговор приключи, Страут взе дистанционното и изключи телевизора.
— Обичам го тоя човек — заяви той.
— Кого? Този певец?
— Не. Реджис.
— Реджис?
— Диз, моля те. — Страут не можеше да повярва, че Харди не разпознава най-вездесъщото лице на Америка. — Никога ли не си гледал шоуто „Милионер“? Това е той. Забелязвал ли си вратовръзките, които нося последната година? Тоя човек разработи цяла модна колекция от тях. Жена ми казва, че изглеждам десет години по-млад.
— Знаех си, че има нещо — съгласи се Харди.
— И знаеш ли защо още го обичам?
— Не, наистина не се сещам. Трябва да кажа, че аз самият много не гледам Реджис.
Страут се изкикоти.
— Много изпускаш. — После въздъхна, взе един тънък автоматичен нож от бюрото си, натисна копчето на дръжката и тясното стоманено острие изскочи с щракане. — И какво те води отново тук толкова скоро? Надявам се, че не е поредната молба като последните два случая.