— Последните два случая ти донесоха едно заглавие във вестниците и бързо спечелени хиляда долара.
Страут почистваше ноктите си с ножа.
— Истината е, че се боря с мисълта да ти върна парите, защото се оказа, че си бил почти прав. В крайна сметка, струваше си да се направи това. След Лоринг никой няма да ми придиря, че съм извършил първата аутопсия — имам предвид господин Лектър.
— Е, както искаш, Джон. Ако решиш да ми върнеш парите, ще ги приема. Но ти си ги спечели честно и почтено. А докато решаваш, може би ще отделиш една минутка да поговорим за Карла Маркъм.
Страут не отговори веднага. Вместо това затвори ножа, после го щракна отново. Затвори го, отвори го.
— Чудех се кога ще поискаш да поговорим за нея.
— Искаш да кажеш, че има причина да поискам?
— Не. Не казвам нищо твърдо. Заключението ми бе достатъчно ясно, като се оставя еднаква възможност за убийство и самоубийство.
— Но има нещо, което те смущава?
Страут кимна.
— Доста неща ме смущават. Имаш копие от заключението ми, нали?
Харди кимна. Бе го прочел за първи път в неделя вечерта, след това отново в офиса си вчера. Бе му станало навик да чете и препрочита показанията на свидетелите и докладите, където истината често лежеше погребана под камари от безполезни подробности.
— Забелязах, че с оръжието е стреляно отдолу и иззад дясното ухо, като куршумът е отишъл напред.
— Точно така. — Страут затвори отново камата, после се изправи и отиде до етажерката, която покриваше от пода до тавана стената вляво от Харди.
Облегна бедрото си на тясната издадена част, измъкна от първия рафт стар револвер за шест патрона и завъртя цилиндъра.
— Виждал съм това и преди.
— Колко пъти?
Страут отново завъртя барабана.
— Може би два пъти.
— За трийсет години работа?
Той кимна.
— Горе-долу. Може и три пъти.
Харди се замисли.
— Значи, както разбирам, госпожа Маркъм си е служела с дясната ръка.
— Не. И това не е вярно. — Като се изключи едно неосъзнато полюляване на крака, съдебният лекар застана неподвижно. — Освен това знаеш, че си е прехапала вътрешната страна на долната устна.
— Видях това. Дали някой не е притискал с ръка устата ѝ?
— Искаш да кажеш, идвайки иззад нея? Възможно е, но в никакъв случай не мога да бъда категоричен. Също така е възможно да си е прехапала устната.
Харди поседя за миг. Взираше се нефокусирано по посока на венецианските щори зад бюрото на Страут. В ивиците слънчева светлина се носеха прашинки. Барабанът се завъртя още няколко пъти. Най-после Харди вдигна глава.
— Тогава защо изобщо се споменава самоубийство?
— Има следи от барут по дясната ѝ ръка. Знам, знам какво ще кажеш — вдигна ръка Страут. — Това не доказва, че е стреляла. Изстрелът, който я е убил, би могъл просто да е бил твърде близо до нея. И си сто процента прав. Но пистолетът до ръката ѝ… — Гласът на Страут замря, той срещна погледа на Харди. — Нямах никакви медицински доказателства, за да го изключа, Диз.
— Значи някой може доста сполучливо да го е направил така, че да изглежда самоубийство.
— Напълно е възможно, Диз. Безспорно е така. Но искам да те питам защо предпочиташ да е убита.
— Може би защото това е последното, което ми остава.
— Освен твоя списък, искаш да кажеш.
Харди поклати глава.
— Както господин Фрийман посочва, няма пряка зависимост между някой от този списък и човека, който е убил Тим Маркъм. Но ако Карла е била убита, обзалагам се, че трябва да е бил същият човек, който е убил и съпруга ѝ.
— Но не беше ли твоят клиент последният в дома ѝ преди…
Страут остави фразата незавършена.
Харди въздъхна.
— Хипотезата ми още не е съвършена, Джон. Работя по нея.
Въоръжени със заповедта си за обиск, Брако и Фиск се насочиха към Дона, завеждащата архива в „Портола“. Тя беше около трийсетгодишна, възпълничка и доста резервирана в началото, когато разбра, че са полицаи. Носеше малка халкичка на моравите си устни и още една на дясната вежда. За Фиск беше очевидно, че Брако няма да се чувства в свои води, разговаряйки с нея, така че той се зае със задачата. И някак си, само за броени минути, двамата се сприятелиха. Дона си разбираше от работата и в рамките само на половин час изнамери и разпечата всички необходими документи за персонала и пациентите в „Портола“ през съответните дни.
След още половин час в една от заседателните зали бяха събрали горе-долу всичко, което смятаха, че иска Глицки. Оказа се, че сестрите в интензивното отделение наистина се сменят по доста редовен график, макар че из цялата болница имаше повече такива сестри, отколкото двамата инспектори отначало си бяха помислили. Общо взето в десетте смени, през които според списъка на Кенсинг би могло да има преждевременно починали пациенти, в интензивното бяха прекарвали известно време девет сестри. Само две обаче бяха дежурни във всяка една от „смените на смъртта“ — Патриша Дейли и Раджан Бутан.