— Само дето още не знаем със сигурност, че някои от тези десет са били убийства — подхвърли Брако. — Знаем само за Лоринг и за Маркъм.
— Но затова пък знаем, че Дейли не е била наоколо край Маркъм, нали? — отвърна Фиск. — Докато Бутан е бил. Другият човек в тази смяна е бил… как се казваше?
Бе една от другите постоянни седем сестри в интензивното и Брако я уточни бързо.
— Кони Роу.
— Не знам как помниш такива подробности. Разпознавам едно име, когато го чуя, но не мога да се сетя за него, ако ще и животът ми да зависи от това.
— Няма нищо, Харлен. Затова са ни събрали заедно. Има неща, в които ти си добър, а аз не бих посмял и да опитам. Например като с Дона току-що. Или издирването на смяната на Лоринг, което напълно бях забравил.
Стоплен от похвалата, Фиск се изправи и се протегна.
— Какво значи половин час повече, когато си прекарваме така добре!
Двамата отидоха при архива — сега вече бяха стари приятели с Дона, и ѝ казаха, че има още една смяна, която искат да проверят. Брако, царят на детайлите, си спомни датата — 12 ноември. Марджъри Лоринг бе издъхнала по време на последната смяна, между четири следобед и полунощ.
Пръстите на Дона полетяха по клавиатурата, после тя вдигна поглед към тях.
— Странно — каза. — Мисля, че във всички смени, които гледахте, го имаше това име — Р. Бутан, има го и тук. Вие, момчета, търсите ли специално някого?
— Не, но той се появява постоянно, нали?
Младата жена почука с лакираните си в черно нокти по бюрото.
— Всъщност какво има в тези дати? Можете ли да ми кажете?
Фиск се наведе напред и драматично погледна в двете посоки нагоре-надолу из стаята.
— Можем — каза. После добави стария лаф: — Но после ще трябва да ви убием.
Очите на Дона за момент станаха като палачинки, после тя се изхили и натисна клавиша за разпечатване на документа, Фиск взе листа и му хвърли един поглед. Отново Кони Роу, отбеляза си наум. Патриша Дейли я няма. С многозначителен поглед показа листа на партньора си, после се обърна към чиновничката.
— Може ли да ви попитам нещо, Дона, ако позволите? Има ли някакъв регистър за лекарите, идвали по време на тези същите смени, които гледахме?
Тя се замисли за момент.
— Ами, отделните пациенти имат свои лекари, които ги наглеждат. Това ли имате предвид?
— Не точно това. Имам предвид всички лекари, които са влизали в интензивното тези дни. По каквато и да е причина.
— Всички?
Фиск сви рамене и ѝ се усмихна.
— Не зная. Само питам.
Езикът ѝ се въртеше около халкичката на устната.
— Има вероятност да пазят списък в сестринския пункт, може да попитате, макар че не си представям защо биха го правили. Лекарите постоянно влизат и излизат. Мисля си, че това зависи от най-различни неща.
За Джак Лангтри, шефа на отдела за оглед на местопрестъпленията, ситуацията беше странна.
Малко преди обяд Марлин Аш го покани в кабинета си, за да поговорят за Карла Маркъм. Когато Лангтри пристигна, до нея, наведен над бюрото ѝ, стоеше някакъв мъж и разглеждаше снимките от местопроизшествието. Лангтри надушваше адвокатите от километър и този със сигурност беше такъв. А след това Аш обясни:
— Господин Харди представлява доктор Кенсинг. Лейтенант Глицки и господин Джакман се съгласиха да му сътрудничат в замяна на показанията на неговия клиент. Би искал да ви зададе няколко въпроса.
Лангтри не знаеше как да разбира това, но щом Марлин Аш нямаше нищо против, той също не възразяваше.
— Дадено, приятел — каза той. — Няма проблеми.
Погледът на Харди беше прикован върху цветната снимка с тялото на госпожа Маркъм — така, както Лангтри го бе видял на кухненския под. Пистолетът бе в горната част на кадъра. Харди го посочи с пръст.
— Откъде е дошло оръжието?
— Долното ляво чекмедже на бюрото на Маркъм, което се намира в кабинета до кухнята. Поне там бяха регистрацията, мунициите и приспособленията за почистване. Имаме снимка на това някъде в купчината.
— Мисля, че я видях. Двайсет и втори, нали? — Лангтри вдигна поглед от снимката, погледна Харди в очите и не каза нищо. — Имате го като доказателство, нали? Колко куршума е побирал?