Доктор Ерик Кенсинг, дежурен по отделение тази сутрин, се бе надвесил над едно от леглата в преддверието, като даваше указания на един медицински помощник. Рос нямаше желание да разговаря с Кенсинг, затова прекоси към по-отдалечената страна на залата и продължи несмущаван по краткия път към специалната чакалня на интензивното отделение. Превъзхождаща със своите удобства другите помещения, които общо взето служеха за същата цел, чакалнята на интензивното отделение се отличаваше с комфортни кресла и кушетки, доста приятни картини, подбрани с вкус тапети, прозорци с капаци и поглъщащи шума килими.
Това бе така, защото на огромното мнозинство от хората, чакащи тук, им предстоеше да чуят лоши новини. И архитектите, проектирали болницата, очевидно са смятали, че средата ще бъде от помощ. Рос не смяташе, че това помага.
Това бе просто още едно прахосване на пари.
На входа той надникна вътре и отбеляза с известно удовлетворение, че поне Брендън Дрискол за момента бе напуснал околността и нямаше да се налага да понася реакциите му и да слуша още от неговите обвинения. Дрискол бе асистентът на Маркъм и понякога изглежда имаше усещането, че той, а не неговият бос е истинският началник на „Парнас“. Даваше заповеди дори на Рос, като че ли наистина беше такъв. Веднага, щом беше чул за произшествието, Дрискол очевидно бе напуснал административната сграда на „Ембаркадеро“, за да дойде и да бди до леглото на Маркъм. С идването си тук той бе изпреварил дори самия Рос. Но сега за щастие си бе отишъл, прогонен от вбесения доктор Кенсинг, задето е влязъл в интензивното по бог знае каква причина, най-вероятно просто защото е пожелал и си е помисли, че има право.
Но макар че можеше да бъде доста досаден, Дрискол съвсем не бе такъв сериозен проблем за Рос, какъвто бе Карла Маркъм, жената на Тим. Седнала в единия край на дълбоката кушетка, като че ли в транс, тя вдигна поглед към него и устата ѝ придоби изражение на враждебност и мъка, като и двете бяха незабавно потиснати от маската на престорена неутралност.
— Той е добре — каза Рос. После бързо се поправи: — Все така.
Тя прие новината, без дори и да кимне.
Остана неподвижен, но очите му се стрелкаха към нея. Стоеше скована, стиснала колене, тялото ѝ в профил. Изведнъж погледна право към него, като че ли едва тогава беше осъзнала присъствието му.
— „Все така“ не значи „добре“. „Все така“ означава, че е близо до смъртта, а това не е добре. И ако наистина умре…
Рос влезе в чакалнята и вдигна ръка, като че ли искаше физически да я спре.
— Няма да умре — увери я той.
— Надявай се това да е така, Малачи.
— Няма нужда да говорим за това. Чух какво каза и си права, имаше неприятности. Но не е криза. Когато Тим излезе от това състояние, ще поговорим, ще уредим някои неща, както сме се справяли с хиляди други проблеми.
— Това не е като никой от тях.
Устните ѝ започнаха да оформят усмивка на увереност. Толкова се заблуждаваше! Той вдигна глава и заговори с цялото убеждение в сърцето си.
— Не се заблуждавай — каза ѝ. — Всичките бяха такива.
Взря се надолу към нея, търсейки някакви признаци на капитулация.
Но тя не желаеше да издържа погледа му. Вместо това бързо поклати глава и достигна до някакво заключение.
— Този път той нямаше да приеме никакво уреждане. Тъкмо тези уреждания го разкъсваха. И ако не оживее, аз също няма да приема.
Рос не бе съвсем сигурен дали тя говореше за това да продължи да живее — последния път, когато Маркъм я беше напуснал, бе заплашила със самоубийство — или за приемането на онези уреждания, с които съпругът ѝ се бе научил да живее.
— Карла — започна той нежно, — не ставай…
Но тя не слушаше. Внезапно се изправи пред него, привидната неутралност за момент бе изоставена.
— Не мога да говоря с теб повече. Не разбра ли това? Не тук, а може би и никога. Няма какво да се каже, докато не разберем какво става с Тим. А сега, извини ме, трябва да се обадя на децата.
После мина покрай него, без да го погледне, и излезе от стаята.
Рос седна на едно от кожените кресла, отпусна се назад в облегалката и се вкопчи в краищата на облегалките, за да спре треперенето на ръцете си, ръце на хирург.
Рос чу първо алармата на монитора, после синия код за интензивното. За двайсетина минути движението достигна почти до равнището на лудница, даже отвън, в коридора, а след това почти така рязко, както започнаха, всякакви шумове и дейности бяха преустановени.