Елиът се почеса по брадата.
— Без да отричам, нито да потвърждавам предположението ти по отношение на моя източник, той е мечтата на всеки репортер. Отмъстителен, клюкар, жаден за внимание. Даде ми може би петстотин страници.
— Всичките за Кенсинг?
— Не, не. — Елиът се разсмя, доловил паниката в гласа на Харди. — Не, доколкото мога да кажа, за всичко живо в „Парнас“.
— Марлин Аш знае ли за тях?
— Щеше да опита да се добере до тях, ако знаеше, макар че разбира се не бих могъл да ѝ предоставя нищо от това. Обаче му казах — на моя източник, имам предвид — че ако иска да има, доколкото е възможно, изключителен контрол върху тях, може би е най-добре да ги запише на дискети и да ги скрие на някакво специално място, където Марлин и Глицки няма да се сетят да ги търсят.
— И все пак, ти ги имаш тук.
— Така е — ухили се Елиът. — Понякога си обичам работата.
Харди взе лъжичката и разбърка кафето си.
— Някой би могъл току-що да ги е напечатал обаче. Може да не са автентични.
— Прав си. Може да не са. Но някой трябва да е набирал страшно бързо, за да успее да приготви всичко това от миналата седмица досега.
Харди се съгласи. Всъщност нямаше никакво съмнение, че писмата са истински. Те, разбира се, никога не биха били приети като доказателство за каквото и да било в съда — не без хартиените копия и подписите — но тук нямаше думата законът. Тук имаше думата журналистиката и Джеф можеше да реши да ги приеме, ако източникът му бе достатъчно надежден.
— И какво ще правиш с тях?
Това бе разковничето и двамата го разбираха. Джеф се бе обадил на Харди като услуга, защото Харди бе адвокатът на Кенсинг. С оглед на огромния интерес след смъртта на Маркъм към почти всичко, свързано с „Парнас“, Елиът му каза, че проблемите на Кенсинг с употребата на забранени вещества представляваха истинска новина.
— От друга страна — каза той, — след историята с Лоринг нещата доста се нажежиха. Ако има сериен убиец в „Портола“, това всеки път удря по Кенсинг. Наистина не искам да пускам това, Диз — харесвам добрия доктор, а това ще му разкаже играта — но ако се окаже важно, няма да имам избор.
— Как би могло това да се окаже важно, Джеф?
— Ами например ако е бил надрусан, докато е работил върху Маркъм в интензивното.
Харди трябваше да признае, че това наистина би имало значение.
— Някой вдигнал ли е врява досега за това?
— Не. Но ще ти кажа нещо. Ако моят източник наистина прочете повечето от тези страници и достатъчно поразмисли, бих предсказал, че те ще станат публично достояние.
Харди поклати глава, удивлявайки се на способността на някои хора да вършат чисти гадости. Ерик Кенсинг бе само един от двестате или може би триста лекари в „Парнас“, но за нещастие бе пресякъл пътя на Дрискол. И което е може би по-важно, бе извършил тежкия грях да се опълчи на шефа, с когото Дрискол здраво се отъждествяваше.
Изведнъж обаче изплува една нова мисъл. Дрискол би могъл да има много по-основателна причина да подлага на съмнение характера на Кенсинг или на който и да е друг от желанието да ги наказва за действителни или въображаеми прегрешения в миналото. Можеше просто да се стреми да отклони погледа на хората от себе си.
— Какво си мислиш? — Елиът го наблюдаваше изпитателно.
Харди не се разкри.
— Нищо особено. Само дали ще ми кажеш нещо за другите четиристотин деветдесет и пет страници.
— Не съм стигнал до тях. Не мога да чета толкова бързо. Писмата до Кенсинг се появиха доста изневиделица и аз реших, че ти дължа едно обаждане.
— Много хубаво направи. Значи, ако сега ми направиш друга услуга, аз ще съм ти задължен, нали?
Елиът се замисли и кимна.
— Може би. Какво?
— Ако чуеш още слухове от неназования ти източник за трезвостта на Кенсинг вторник миналата седмица, не ги пускай, докато не се потвърдят отнякъде другаде.
— Не мисля, че писмата са слухове, Диз.
— Не съм казал, че са. Но аз също имам нещо, което не е слух. Можем да направим замяна.
Когато Харди най-после се прибра в кабинета си към три и половина, бе едновременно възнаграден и потиснат от доставката на още доказателствен материал по случая „Маркъм“ от Съдебната палата. Хубаво бе, че Глицки се е настроил да бъде по-отзивчив, но не му се отделяха още шест часа за четене на скучни материали. Все пак отвори кашона, измъкна съдържанието му и го разположи по средата на бюрото си. Хвърляйки поглед към телефона, видя, че има две съобщения на секретаря.