„Диз. Тук е Ерик Кенсинг. Просто се обаждам. Вкъщи съм, ако ти трябвам.“ Гласът на Кенсинг напомни на Харди колко огорчен бе от своя клиент. Може Кенсинг и отдавна да се бе справил с проблемите си с наркотиците и алкохола, но как изобщо е могъл да убеди себе си, че адвокатът му няма нужда да знае за тях?
Следващият глас беше на Глицки. И, разбира се, типично за Ейб, нямаше каквото и да е въведение.
„Ако си наистина там, вдигни. (Мълчалива пауза, колкото преброяване до три.) Добре, обади ми се.“
„Какъв характер!“ — помисли си Харди. Вдигна слушалката, но не се обади на Ейб. Обади се на клиента си. Когато свърши, Кенсинг не каза нищо няколко секунди.
— Ерик?
— Тук съм. Какво трябваше да направя?
— Трябваше да ми кажеш. Нали така?
— Защо? — попита той. — Всичко това е далеч зад мен. Бе в началото на кариерата ми, ранните проблеми на семейния живот, една огромна грешка. Не съм докосвал… — Рязко се прекъсна и добави просто: — Аз вече не съм онзи човек.
Харди чу думите и реши, че те биха могли да бъдат фактически верни. Но проблемът не бе в тяхната истинност.
— Казваш, че не си алкохолик? Какви са първите ти думи на срещите на „Анонимни алкохолици“? — Харди знаеше отговора. — Казвам се Ерик и съм алкохолик — сегашно време, постоянно състояние на участниците в програмата. Виж, това е отдавна минало, Ерик. Но Джеф Елиът разполага с тази информация, а това е валутата, с която той си служи.
В гласа на Кенсинг прозвуча нотка на паника.
— Няма да публикува това, нали? И как въобще е разбрал? Всичко по този въпрос бе конфиденциално.
Но Харди нямаше време да формулира отговор, защото Кенсинг го изпревари.
— Този лайнар Дрискол!
— Разстроен е и си го изкарва на целия свят. Въпросът е, че засега болницата е под обсада. И ако сега се окаже, че правят тайни сделки, за да укриват проблемите с лекарите си… Няма спор, че това е новина, Ерик.
— Дрискол се опитва да погребе цялата къща със себе си, нали? — Въздишка. — Блажени са дребните душици, защото те ще наследят земята.
— Да се надяваме, че няма да стане така. Във всеки случай се уговорих с Джеф да те държи извън светлината на прожекторите още няколко дни, а може би и завинаги. Но му казах, че не може да използва каквото съм му дал — а това означава, че ти още се печеш на огъня — едва ако аз му кажа, че може. А това ще зависи от теб.
— Добре, каквото и да е, приемам го.
— Чудесно. — Харди си даде сметка, че е стискал силно телефонната слушалка. Отпусна хватката си и си наложи равен тон. — Спомнях си, че вечерта след смъртта на Маркъм си отишъл в неговата къща.
— Естествено. Никога не съм го отричал.
— Искам да си помислиш какво си правил, когато си тръгна. Впрочем по кое време беше това?
— Малко преди десет, ако не се лъжа. Онзи инспектор, Брако, ме видя, като си тръгвах. Може да го е записал някъде.
— Може — съгласи се Харди. — Но не е останал там и може да се предположи, че си се върнал.
— Е, не съм се връщал. Защо да се връщам? — Той се поколеба. — За какво става дума?
— Става дума за убийството на Карла. Искам да зная какво си правил, след като си тръгнал оттам.
— Каквото и досега казвах, че съм направил. Прибрах се вкъщи и си легнах да спя.
— Знам, че така си казал, но това не ми помага. Искам да се напънеш да си спомниш дали не си срещнал някого във вашата сграда, дали не си говорил с някого на улицата, дали не си използвал някой от твоите телефони или компютъра. Каквото и да е, което може да докаже, че си бил далеч от къщата на Маркъм между десет и единайсет. А още по-добре между десет и дванайсет.
Отново пауза.
— Обадих се по мобифона в клиниката, за да видя дали имам съобщения.
Това беше добре, помисли си Харди. Ще има останали някакви следи от това обаждане. Може би дори щяха да могат да посочат местоположението му в рамките на няколко улици.
— Чудесно. Кога беше това?
— Веднага, след като си тръгнах. Мисля, че не бях минал и две пресечки.
Лош отговор. Кенсинг можеше да се е обадил, да е заобиколил по пресечката и да се е върнал и да има достатъчно време.
— Помисли за нещо друго — помоли го Харди.
— Защо? Какво има?
Искаше му се да изкрещи: „Просто ми отговори на въпроса — можеш ли да си осигуриш алиби!“. Вместо това отвърна:
— Има това, че разговарях със свидетел, който е чул изстрелите, Ерик. И който определя времето им в около единайсет без петнайсет.
— Това определя времето на смъртта.
— Да. В единайсет без петнайсет тя е мъртва и лампите светят. В два часа всички лампи изгасват. Мисля си, че онзи, който я е убил, е изчакал наоколо, после е угасил светлините и се е измъкнал.